ПРОЛЕТНИ НАДЕЖДИ – стихотворения на Мирослава Дачева
ПРОЛЕТ
Тихия ветрец тайничко шепти,
гласът в сърцето ти отеква.
Напомня за неизречени мечти
и в миг Душата трепва.
Цветен аромат залива те в омая,
за магия и вълшебство те подканва,
Сякаш дошла частица е от Рая
и искрица ярка в тебе пламва.
Топло слънцето ти се усмихва,
нежно галят светлите лъчи
и тревожна мъката утихва
в светлината на надеждата мълчи.
Трепетно надежди лекокрили,
с полета на цветните листа,
на мислите небето са покрили
и напомнят съкровените неща.
ПИСМО *
Пак вглъбена в себе си стоиш, съзерцавайки отвъд брега.
Превръщаш във вечност, унесена, мига.
Къде ли мислите ти пак дълбаят?
Къде копнежите ти пак мечтаят?
Сама ли чувстваш се отново
и трепетите си изливаш в слово?
Не бъди тъй тъжна и унила.
Знай, истинското все пак си съхранила.
И не си сама в това.
Има някой с теб сега.
Макар и от далеч,
истината ти ще живее веч.
Пращам ти това писмо във тишината,
А може би то е и за мен самата…
*Стихотворението е посветено на любимата ми поетеса – Петя Дубарова, като мислен разговор с нея, защото я чувствам душевно близка. В нея откривам и своята чувствителност, емпатия и стремеж към мир, обич и съпричастност. И тъй като си приличаме, оправям тези думи и към мен самата.
НЯМА ДА ПОРАСНА
Не съм вече малкото дете
с лятна рокличка до колене
и сплело в две опашчици коси,
тичащо унесено във своите игри.
От света на възрастните бягах,
Но не мога от него да се скрия и пораснах.
Но няма това да ми отнеме
миговете от онова време.
Връщам се към спомените детски.
Взимам ги със пълни шепи.
Не искам да ги пусна .
Искам в тях топло да се гушна.
Може да съм вече голяма,
но щастливите мигове не ще забрава.
Макар вече от злото в света застрашена,
живее все още в мен стаена
детската невинна чистота.
И прозира в още нежния ми лик това.
Може на години да съм вече голяма,
но това е само на времето измама.
По Душа няма да порасна.
С непринудената свобода ще си остана.
ДА СЪМ ИСТИНСКА И ЧИСТА
Ти си слънчево момиче,
аз сенчеста луна.
Ти си като пойно птиче,
а аз подплашена сърна.
А как искам ярко да блестя,
като слънцето и аз да грея.
Да не залязва моята искра,
с порив буен да живея.
Да съм истинска, неопетнима,
като гълъбица бяла да летя.
Да съм чиста и невинна
като утринна роса.
Мирослава Дачева
