ДВАМА СТАРЦИ – хайбун на Александър Алекс. Дъбнишки
„…една и съща участ всички постига.“
Еклесиаст 2: 14
„Съдбата на хората и нещата е еднаква, тъй като е абстракция – еднакво безразлично обозначение в алгебрата на тайнството.“
Фернанду Песоа, „Книга на безпкойството“, изд. къща „Кибеа“, 1997
Преводач Даринка Кирчева
Покани ме синът им, единствено дете.
Старците гледали две прасета – по едно за него и за тях. През декември бабата се поболяла, а и храната била на свършване, та го викаха да ги заколят. На селската гаричка ни чакаше дядото. „Не я бива нещо майка ти, сине,” оплака се старецът. Цяла есен събирала жълъд за прасетата. Последния път легнала болна. Викали фелдшера да ú слага вендузи, но нищо … Отслабнала бабичката, залежала се. С тези приказки изгазихме калта до дома на приятеля ми.
Старицата стана, поплака си и зашета край печката. Ние, докато насечем дърва, докато стъкнем и второ огнище под сайванта с по един медник вода отгоре да са готови за сутринта, така и не усетихме кога се стъмни. Старецът наля греяна ракия с медец, наряза туршия, а бабичката сложи на софрата голям тиган пържен боб с червен пипер. Ядохме повече ние двамата, а старците гледаха момчето си и му се радваха.
Легнахме си. Наранина, потъмно дядото става̀ няколко пъти – да запали двете огнища, да притуря дърва. По някое време станах и аз да изпуша една цигара. Старецът стоеше безмълвно между двете огнища. Огрявана от пламъците, фигурата му се разпадаше на ъгловати сенки, които ту се събираха в странни, причудливи форми, ту, разкъсвани на части, потъваха в тъмните ъгли на сайванта. Утре този свят щеше да си отиде с огъня, немите стени да опустеят, но сега той живееше.
Чувствах се вън от него, макар че пламъците подхвърляха помежду си и моята сянка. По някакъв неразбираем начин обаче това ми звучеше и като безсилие да го напусна.
Не отронихме и дума със стария човек.
Мълчаливо се прибрах.
*
Сутринта дойде селският касапин. Изкараха едното прасе. Докато затворят вратата на кочината, излезе и второто и застина неподвижно недалеч от нас.
То така и стоя, втренчило неразбиращ поглед в касапина, който мълчаливо и умело закла другаря му, опърли го и за около час и нещо го изкорми и разсече на части. След още толкова време и второто прасе бе готово. Отпивахме от едно шише ракия, докато помагахме. В кухничката топло замириса на пушек, на кисело зеле с прясно свинско. Така отмина денят.
Следващите няколко дни затваряхме месото в буркани, налагахме сланината със сол в едно каче, занесохме бутовете на пушилня. Работа, старицата се вайкаше жално, че трябвало да лежи. И пак същото стъкло с ракия.
*
В края на януари старата жена се спомина. Тихо и мълчаливо. Както спяла.
Изпратихме я на гробищата. Старецът сякаш за часове се смали, изчезна в дрехите си. Той така и стоя до гроба, втренчил неразбиращ поглед в гробарите, които мълча-ливо и сръчно спуснаха ковчега в ямата и го заринаха. После сложи до дървения кръст шише ракия. Зимното слънце проточи сянката му към нас. Постепенно тя се стопи в припадащия здрач.
в болката заедно
неназовима майка
ни кърми
Александър Алекс. Дъбнишки
