АНГЕЛЧО – разказ на Джанино Даскалов
В късния пролетен ден слънцето бавно залязваше. Последните му заслепяващи лъчи първо докоснаха върховете на раззеленилите се дървета, после се плъзнаха по зачервените покриви на къщите в малкия град. Същият бе роден преди половин столетие, като събрал четири селца, в знак на признателност към свободолюбивите им непокорни деца. Малко градче, което притежаваше едновременно смелост и безкрайна природна красота в подножието на величествената планина.
Тази историята започна и завърши на улица „Балкански проход“ номер двадесет и едно. Големия двор, който на запад граничеше с една река, буйна през пролетта и ленива през лятото, деляха две каменни къщи и една постройка, почти до самия път. Последната, преди много години бе изпълнявала ролята на малък магазин, в който дядото на нашия герой продавал на своите съселяни всевъзможни, но едновременно с това крайно необходими неща.
Тези времена отдавна бяха отминали и в настоящето неговият пряк наследник, Димо, трупаше там всякакви потребни и непотребни боклуци. Димо, още от малък, по някакви необясними причини бе придобил една вътрешна нервност, която го докарваше до яростни изблици, когато не ставаше на неговата.
*
Тази година, както и миналата и по-миналата, пролетта закъсняваше.
Въпреки че слънцето се опитваше да стопли дните, те си оставаха студени.
Особено студени, дори ледени бяха утрините, защото в малките и най-тъмни часове студът от върховете на планината слизаше потайно в котловината. По това време никой не искаше да напуска топлата си постеля. В това число бе и Димо, който по изключение тази нощ направи точно обратното.
В пет сутринта, когато падналата слана с тънката си ледена белота бе покрила почти всички зелени тревички, стреснат той се събуди от някакъв натрапчив глас, промъкнал се в кошмарния му сън.
Навлече набързо работните си дрехи и се запъти към бившия магазин на дядо си. След десетина минути усърдно ровене из боклуците, най-после откри една запечатана кутия с черна боя. С тая боя и с една проскубана четка, наподобяваща миглите на сто годишна баба, в плахо пристъпващата светлина на новия ден, той се зае да боядиса голямата желязна табела. Преди няколко десетилетия местният грънчар, резбар и самобитен художник бай Вичо бе изписал на табелата: „Не се чуди, а спри и ще намериш тук за себе си нещо“. След като завърши, Димо огледа със задоволство творението си, което сякаш се стопи в тъмния фон на старата ограда.
*
Същата вечер, недостижимо високо някъде от ефира, един ангел разпери старите си, някога бели, а сега посивели криле и полетя към улица Балкански проход. В небесните селения имаше стотици ангели, които си имаха имена, цели и задачи. Преди много време, той също бе имал много работа за вършене, но никога име. Събратята му го уважаваха и имаха респект от него. Може би затова, че беше могъщ Ангел, прозрачен в своята честност. Нямаше си име този ангел, но всички го знаеха като Ангела Божий.
По здрач, когато сенките плашеха хорските очи със своите тъмни намерения, Божият ангел най-после се приземи на улицата. За жалост неуспешно, счупвайки лявото си крило в тежката прясно боядисана и вече черна, почти невидима желязна табела.
Димо, който по това време изпразваше втората си чашка с ракия, след като чу силния подозрителен шум, скочи припряно, събаряйки скърцащия си стол на пода.
Излизайки на притихналата улица, той се спря изумен, когато видя пред себе си Ангелът Господен, който предвидливо се бе превъплътил в образа на един нещастен щъркел. В следващия момент, въпреки изчезващата дневна светлина Димо видя върху перата на пречупеното му крило няколко черни петна, явно от злополучната табела. След като една сянка на разкаяние болезнено премина през него, той внимателно прегърна ранената птица и се върна в топлата къща.
*
От другата къща, деляща общия двор, една белезникава лампа разля слабата си светлина и освети външната врата, която изкърца заплашително.
– Димчо идва ли някой? – Накъсаните думи нервно изскочиха от устата на една възрастна жена, която като не дочака отговор затръшна същата врата, като в студения въздух увисна единствено нейното раздразнение и недоволство.
Кина се казваше тази жена и беше майка на Димо.
*
По времето когато бе млада, след някаква непонятна за нея причина, поради която едва не остана стара мома, в нея се настани като живо някакво дразнещо състояние от всички и всичко. Въпреки, че по-късно се сдоби с мъж и две мъжки рожби, противно на очакванията й, недоволството пусна в нея дълбоки корени, докато накрая стана важна част от нейната същност.
Макар обикновено времето на село да върви по-бавно, годините една след друга изчезваха, търкаляйки се по тяхната стръмна улица.
В една от тях мъжът й, макар и на пръв поглед здрав като канара, неочаквано се отправи към отвъдното.
През следващата година синът й Димо се ожени въпреки нейното несъгласие и се отдели в по-старата къща. Да се оправя както си иска, си помисли тогава тя и остана сляпа, че той след много труд и ремонти я направи свой дом.
Другият й син Ноньо, който от малък си беше маминият, един ден тайно се измъкна от къщи и се ожени за някаква фръцла от далечния морски град. Явно в любовта не му провървя, защото само след година и нещо, подвил опашка, се върна. Разочарован от живота, той така и не си намери нито работа, нито друга жена. По-късно се принуди да откаже дори цигарите, за да може да пие в местната кръчма по някоя бира, спонсориран от пенсията на майка си.
*
– Мария, ела да видиш кой ни е дошъл на гости! – влизайки в топлата стая извика Димо.
– Какъв красавец, кротък и мил. – занарежда димовата булка и продължи. – Боже, юнак без рана не може, Димо, замесен ли си в тази каша?
– Така е, признавам и като каза каша, какво ще му дадем да яде.
– Това после, първо ще го превържем и изчистим. Сега го сложи на масата и върви да донесеш бинт и няколко малки летвички.
– Отивам веднага. Нали си била медицинска сестра, ти си докторът вкъщи.
Връщайки се в стаята, Димо веднага забеляза, че щъркелът неволно бе съборил любимата му чаша, пълна допреди малко със скъпоценната течност. Липсваше и последното парче от крехката сланинка за замезване.
– Мисля, че нарочно си го направил, за да пия по-малко. Не ти се сърдя, но сега сме квит. – Тихичко промърмори Димо, докато помагаше на жена си, надвесена над странния пациент.
*
Изненадващо бързо счупеното крило на Ангелчо, както го бе кръстила Мария, зарасна и той започна важно да се разхожда из двора.
Отначало Димо се притесняваше за крилатия гост, защото не знаеше как ще се впише в дворното общество на неговата своенравна котка и кучето му, което никога не беше връзвано, а ходеше като досадна лепка винаги след него. Силно се изненада, когато видя с какъв респект и уважение Ангелчо бе посрещнат от своите и чуждите мяукащи и лаещи създания.
На втората седмица от началото на тези събития Димо усети, че около него има някаква осезаема промяна.
*
Първо котката престана да отмъква от съседите хранителните им запаси като суджук, пастърма и други подобни вкуснотийки.
Кучето му пък спря да лае нощем за щяло и нещяло.
Същият ден, когато на двора едва не се сблъска със вечно сърдитата си майка, тя го поздрави и му се усмихна. Странно и необяснимо, при условие, че години наред редовно го тормозеше със своите натяквания. Първо, че Димовата къща била нейна и второ, че тя живеела с брат му, който горкият си нямал нищо. На тези злостни нападки Димо винаги имаше готов отговор. За първото, че е готов да се откаже от бащината си къща, стига тя да му плати скъпите ремонти по нея. Колкото до брат му, казваше той, време е да прогледне, че е чудно как толкова здрав и силен човек не може да прескочи мързела си и да си намери работа.
На другия ден жена му, усмихната, го извика при кравата, която смятаха да продадат, тъй като бе спряла да дава мляко. От вимето й, подуто като селска гайда се стичаха капки ароматно мляко.
Самият той неусетно бе престанал да се ядосва за най-малкото и да вдига кръвното си в невъзможни за медицината граници.
Черешката на тортата се оказа брат му, който за удивление на всички си намери мечтаната работа в един склад, където сам си беше началник. Нали разбирате, началник склад хвалеше се наляво и надясно той.
В лъжовния първи април Ангелчо плавно се издигна над двора и отлетя в синьо-зеленото безоблачно небе.
Подтикван от неудържим порив Димо запали старата си кола и се втурна към магазина за строителни материали. Същият следобед, хората минаващи по улица „Балкански проход“, за първи път забелязаха написаното на една странна светла табела. „Не се чуди, а спри и ще намериш тук за себе си нещо“.
Джанино Даскалов
