НАДЕЖДАТА ТЪГА – поема на Тодор Билчев

За щастие пристига всеки на земята.
С надеждата за обич и любов богата.
Но на желанието скритите кумири
изгубват се в окаляните земни дири.

Затуй заплаква първо всякое новородено,
незнаейки какво ще му е отредено.
И смуче биберони, пръстчета, проглежда.
Прохожда даже, само за добро с надежда.

Но щом в живота тръгне сам да се оправя,
нещастието идва, зло го не забравя.
През него все човекът крачи по-угрижен.
И всеки сроден по душа не му е ближен.

Така аз дръзнах някога поет да ставам.
Но казаха ми – трябва да го изоставиш.
И сякаш в този миг съсякоха ме с брадва.
А думата, която намразих бе „трябва”.

И бавно тъй светът износи ме, догдето
отново с болка в мене се роди Поета.
Но дотогава плащах аз цена голяма,
свободно да изричам думичката „няма”.

Днес всички думи – тухличките на Поета,
за труд усърден са от него все заети.
Но почнаха и с тях на търг да си играят,
какво значение те имат, без да знаят.

И нова думичка „пари”, коя бе стара,
яви се пак на словото ни на пазара.
А всички истински поети тя убива.
На щастието в мрака след това се скрива.

На мъртвите поети станахме държава.
Че тя не е за тях добрата дойна крава.
За живите такава няма на земята.
Затуй живеят всички те във небесата.

Но ний, които още тука сме. И живи.
Да пишем искаме. С това да сме щастливи.
Зоват ни хората със името надежда.
Поет Надежда. Трудно. Но добре изглежда.

Обаче, как с надежда само се живее?
Душата иска да яде, да пий, да пее.
И както бях излъскал на надежда стола,
във миг се озовах пред истината гола.

За хляба взех да мисля. Песните забравих.
И пътя труден през живота си проправих.
Но мъничка костица в гърлото бодеше.
Готова винаги да пее песни беше.

А виното от лепкавата кал делеше
това, което да възкръсне после щеше.
И тъй, от Бог дошъл, живял със сатаната,
разпъвах гневно между двамата душата.

Но дадена е сила на човек огромна
да мине между тези полюси най-скромно.
Засрамен, като праотеца ни белязан
да викне: „Гол съм аз! Не мога да изляза!”.

А после, сред облечените гол, но срамен,
да плува да се мъчи във живот безсрамен.
И чист, неопетнен, като новородено,
да суче преждата в житейското вретено.

Но стан животът е. тъкат съдби със него.
Във нишка мъничка човека там е впрегнат.
И както мисли, че лети във небесата,
запридат го в калта димяща на земята.

И никакво спасение, надежда няма.
Във кал да се обърнеш пак е изход само.
Отново виното човека тук спасява.
За смърт, любов, той незабрава призовава.

Но трябва тука всички кръгове на Ада
човек да мине, върху себе да изстрада.
И грях огромен, пълен съд със завист, злоба,
да може да го закопай дълбоко в гроба.

И хляб, и мляко за детето ще са нужни.
С жената заедно да го отгледат дружно.
А щом до старостта достигнат те постижно,
за тях порасналите, пък, да се погрижат.

Но нека всичките да минат дотогава
през любовта, която страда и прощава.
През бурните победи, загуби и грешки.
Да вкусят всичко те от страстите човешки.

В целувката на Вечната любов да стихнат.
Да правят разлика от тишина и тихо.
Надеждата тогава ще се случи само,
тъгата ни по нея щом е най-голяма.

3.02.2024 г. 18.19 ч., Обретеник

Тодор Билчев