БЕЗНАЧАЛНО – поезия на Марина Йорданова
ОРИС
Във мойта дива амазонска кръв
бушуват страсти неразкрити.
Ще се изгубиш отведнъж,
погледнеш ли ме във очите.
Във линии
по двете ми ръце
кодирани са много тайни.
Готов ли си за други светове?
Ела със мен!
Ще видиш,
в други времена
пак срещал си ме,
с друго име…
Сега за теб дойдох сама.
Познай…
Любов е мойто име.
худ. Преслав Чернев
НА ДИМИТЪР
Нарисувай ми, моля те, спомени
с цветни боички и обич.
Нарисувай ме, моля те, помнейки
слънцето в този следобед.
Цъфнали люляци, птица да гука,
аз да съм седнала в двора,
Слънцето в залез да бяга отново
и да ухае на пролет.
Нарисувай ме, моля те, в спомени,
с мене във всяка картина.
Щом някой ме види в платното ти,
значи още ме има.
худ. Александър Георгиев
В СЕГАШНО ВРЕМЕ
Как искам да прегърна тишината,
в ръце да подържа небето,
на капки мислите ми да се стичат
и да потъват във морето.
От пясъка на времето да пия,
да скитам по земята боса
и да си спомня, че живея
единствено в момента, който нося.
худ. Велиана Симеонова
… ЩЕ ТЕ ЗАПАЗЯ В СТИХ
Подхлъзна се капакът на мълчанието
и плиснаха се мръсните ми мисли:
на масата…
по пода…
до стената…
тъй, бавно, като книга ме разлисти.
Прочете ме от край до край –
внимателно,
с очи в сюжета приковани,
със нежност,
яростно понякога,
задъхано,
пулсиращо,
пияно…
Ще те сънувам, може би, понякога…
Като поезия… във ритъм… на фрагменти
След среща, съдбоносна като днешната,
ще те запазя в стих.
А мен ти?
ВОЩЕНИЦА
На пейката, с износено елече,
със дъх на свещи и тамян,
един човек, в безвремието вече,
залязваше от непосилност сам.
За здраве свещи той не палел,
за помен, на Задушница, при опело…
Един въпрос за гърлото го хващал:
„Ще липсвам ли… и на кого?“
Тъй дълго с него си говорих,
за къщата, за трите му деца,
за вярата и за Онзи там, отгоре,
за времето, живота и смъртта.
С очи, от старост помътнели,
той гледаше във мен с тъга.
Във нея аз видях човеци,
забравили родина и баща.
худ. Преслав Чернев
СИРОТНО
Напука се на пейката гръбнакът,
Кутията на пощата – с отворена уста,
върбата в двора плаче и все чака,
часовникът замлъкна от тъга.
На масата албум със снимки стари
усмихва се с изтрити цветове,
във пепелника – връх цигари,
във каната – утайка от кафе.
Изгърби се залязващото слънце,
прибра лъчите си и сви се на кълбо,
застилат майчините пръсти
във празен дом само легло.
худ. Даниела Трачева
КЪЩИЧКА ОТ ЛЕД
Живея в къщичка от лед,
която цял живот строих.
Снежинка по снежинка в студ и мраз
историята ден след ден градих.
И мъничко замръзнах,
даже може би изцяло.
Душата ми е късче лед
във бялото ми тяло.
Изгрява слънце – аз изчезвам,
животът ми топи се миг след миг.
Към миналото за последно аз поглеждам –
отивам си без глас, без вик.
Дали след време някой ще си спомни
изплашеното и премръзнало дете,
надеждите и чувствата бездомни?
Какъв въпрос, а?
А отговорът:
не.
БЕЗНАЧАЛНО
Ще бъде ден, сега е нощ,
ще дойде пролет, днес е зима.
Ще бъде ден, ще дойде нощ,
сега сме двама – утре трима.
Ще мине ден, ще мине нощ,
ще дойде есен, после зима.
Кажи ми тихо лека нощ,
преди в безкрая да заминем.
худ. Преслав Чернев
Марина Йорданова
