НЕВОЛИТЕ НА ЕДНО СЕМЕЙСТВО – разказ на Георги Търпанов
/по действителни събития/
В България духа вятъра на завистта. Върху когото се стовари, от неговия дом тухла върху тухла не остава.
Така бе прокудено далеч от родния край и любимата земя земеделското семейство на Никола Христов Търпанов.
Сутринта на 26 август 1950 година ги събужда рано силният лай на кучето.
Съпругата излиза на двора. Вижда милиционери, обкръжили къщата и припада. Свекървата след нея, и тя припада. Изскочили дъщерите, с рев и вода, плискат да ги свестят. Баща им, Никола, едва пристъпва след две операции и три месеца лечение в хасковската болница. Пита милиционера:
– Какво става?
Милиционерът отговаря:
– Не знам.
Идва кметът на селото с още петима „първенци“ и заявяват:
– Ти си кулак, лихвар, фашист. Ще бъдете интернирани.
Качват го в кабината на камиона, придружен от милиционер. На семейството казват, че имат два часа да си съберат багажа преди да бъдат изселени.
Плачът и паниката вдигат на крак селото.
От двете страни на милиционерския обръч настава рев от роднини, съседи и приятелски семейства. За натоварване на покъщнината на камиона не допускат никого. Синът Христо, 8-годишен, сънен, стиснал възглавницата, не проумява какво става. Сестрите му, по две годинки по-големи – Таня, Злата, Василка, плачат. Най-голямата Туша, скоро омъжена, не я допускат да помага. След два часа камионът потегля. Плачът е още по-силен. Близките ги изпращат с рев и тичане по камиона далеч от селото.
Бях четиригодишен, този ужас ми се запечата в съзнанието.
За „първенците“ на селото останаха: 1000 низи тютюн на двора, два вола, два коня, крава, пет овце, четири кози, кокошки, прасе, куче. 170 декара ниви, засети със сусам, памук, царевица, слънчоглед и лозя. Хамбар, пълен с жито. Същия месец по-рано са предали на държавата наряд, който не се плаща: 500 кг жито, вълна, мляко и яйца.
*
Камионът спира на гара Любимец.
Трагедията продължава. Под палещото слънце и звездното небе три дни и три нощи с охрана ги държат на открито.
Град Любимец се изпълва с интернирани семейства от пограничния район. На третия ден влакова композиция от конски вагони – по 15-20 семейства във вагон със старци и деца, натъпкани, пазени от милиционер, потегля. Сълзите на мало и голямо не спират. Неизвестността всява още по-голям страх, защото не знаят къде ги карат – затвор, лагер или разстрел. Във вагоните е задушно, има смъртен случай, облекчението по голяма и малка нужда става в единия ъгъл.
Оттатък Стара планина започват да ги разтоварват по гарите. Моите роднини – в град Бяла, а след това с камион – в село Бистренци. Кметът не е предупреден, не знае къде да ги настани. Говори със самотна жена и тя ги приема в две стаи.
Оттук нататък Бог е с тях.
Кметът се застъпва за тях; за да изкарат зимата, осигурява дърва, брашно, картофи и зеленчуци, напролет им дава 30 декара земя. Селяните изорават земята, те само да садят. Златка и Василка започват работа във фабрика за керемиди. Бате Кольо със златните си ръце изработва домашен инвентар от първа необходимост. Без пари шие кожухчета на селяните…
На петата година кметът им казва:
– Вече можете да се приберете.
– Аз знам, че сме изселени за седем години… – отвърнал стопанинът.
Кметът и партийният секретар пишат писмо до Антон Югов, тогава министър-председател и Вълко Червенков – първи секретар на Българската комунистическа партия: това семейство не заслужава тази участ. Виждат, семейството е работно, добри хора, против властта дума не проговарят. Застъпват се за тях.
*
И ето – отново се връщат в родното село Драбишна, Ивайловградско.
Радостта е помрачена.
Когато ги интернираха, са оставили къща на два етажа с буквата Г, единият кат за живеене, другият – голям хол с хамбари за жито и царевица, делви за зимнина. Тук обработваха тютюна, памука, сусама и отглеждаха буби. Следват плевнята със слама, обширният двор за едрия добитък, кошарата за овцете и козите, кокошарникът и кочината.
Заварват стопанските сгради ликвидирани, на тяхно място построено читалище. Къщата превърната в гранична застава. Стените олющени. На втория етаж дюшемето изкъртено и навсякъде преровено.
Човешката злоба и завист нямат край!
Бил кулак, защото не са мързеливо семейство. Бил лихвар, защото не отказвал пари на закъсало семейство, което не може да ги върне и ги отработва през лятото.
Бил фашист… Това са думи изказани от втората вълна партийци-материалисти, а не комунисти-идеалисти.
Семейството ремонтира къщата.
С тесла и ренде правят столове, маси и легла. За вълната и памука – инвентар.
С много мъка си възвръщат и възстановяват заграбения имот.
*
Но едва стъпили на крака, след две години, през 1957 година, отново нещастие. Насилват семейството на Никола Христов да влезе в ТКЗС, ако не, синът Христо и дъщерята Таня ще бъдат изключени от гимназията.
От неговите стройни тополи правят покрива на текезесарския обор.
Отдаден земеделец, трудил се без почивка цял живот, Никола преценява, че новото кооперативно стопанство не е за него. Решава да продаде къщата си и да търси препитание другаде, но не му разрешават.
Въпреки това, купува къща в село Дълбок, Старозагорско. Изселва се доброволно във вътрешността на страната. Запилял се далеч, за да забрави мъката.
*
Местните велможи решават да съборят къщата му. Канят човек от по-горе. Надяват се отнейде да изскочи фашистко злато. Скрит между гредите й, пада малък дървен сандък. Адреналинът е им на шест. А вътре – документи на ивайловградския партизански отряд с командир учителят поручик Гемеджиев. Наблюдаващият се оказал човек от Държавна сигурност. Потресен, казал:
– Вие този ли човек тормозихте години наред?! Този, който е работил за вашето добро. Заложил живота си, да помага на партизаните. Не можел да откаже помощ, роднини партизани, партийният секретар – моят баща…
Така алчните и злобни натегачи почерниха живота на един земеделец за пример. Така затриха и българското земеделие. Та сега да внасяме чушки, домати и облъчена пшеница…
Георги Търпанов
съвместна публикация с в. „Литературно земеделско знаме“
