В тази публикация представяме Любена Антониева – млад автор (16 г.), с участие и в трите категории на конкурса „Черешовите води на българската танка“. Тя впечатлява с изненадващо зрял поетичен усет. Нейните танки работят с образи на светлина, отражение, рана, звезда – метафорични ядра, които превръщат кратката форма в пространство на вътрешно прозрение. „Белег от светлина“ и „Оставено насаме“ са силни текстове, в които тъмното не е отсъствие, а място, където светлината се ражда; огледалото, кладенецът, небето – всичко се превръща в символ. Танка прозата „Солта на паметта“ е един от най-силните текстове в конкурса: зряла, атмосферна, с дълбока образност и ясно чувство за „памет“ като жанрова линия. Прозаичният фрагмент е наситен с поетичност – морето, раковините, удавеното дърво, шепата вода – и се допълва от танката, която носи същата емоционална честност. Ренсаку цикълът „Анатомия на мълчанието“ разгръща три различни лица на тишината: домът, корените, снегът. Тук се усеща умение да се работи с образи, които са едновременно конкретни и символични – часовникът, печката, корените, хоризонтът. Творбите на Любена Антониева показват автор с ярка метафоричност, силна образност и дълбока чувствителност към кратката форма. Това е поезия, която не описва, а разкрива.

ЧЕРЕШОВИТЕ ВОДИ НА БЪЛГАРСКАТА ТАНКА:
ЛЮБЕНА АНТОНИЕВА

РАЗДЕЛ “ТАНКА ПОЕЗИЯ”

Танка I: „Белег от светлина“

Сянка на птица
пресече затворения ми клепач.
В тъмното разбрах:
някои рани не кървят,
а просто светят нощем.

Танка II: „Оставено насаме“

Счупено огледало
на дъното на стария кладенец.
Небето гледа вътре
и вижда само парчета
от своите собствени звезди.

РАЗДЕЛ “ТАНКА ПРОЗА”

„СОЛТА НА ПАМЕТТА“

Морето в края на ноември няма нищо общо с лятото. То е тежко, сиво и мирише на забравени обещания. Вълните изхвърлят на брега парчета удавено дърво, изгладени от прилива камъни и празни раковини – скелети на отдавна отминал живот. Вървя по мокрия пясък и стъпките ми изчезват секунди след като ги направя. Тук, на ръба на сушата, разбираш, че всичко, което се опитваме да задържим, е просто шепа вода.

Единственото, което наистина ни принадлежи, е соленият вкус по устните, останал след вятъра.

Пясъкът крие
недоизказани думи.
Приливът идва,
за да отмие страха,
че сме били просто сън.

РАЗДЕЛ “РЕНСАКУ”

„АНАТОМИЯ НА МЪЛЧАНИЕТО“

Черна нишка дим
се вие над студената печка.
Къщата мълчи.
Само часовникът брои
стъпките на самотата.

Корените знаят
как боли да си привързан към земята,
докато клоните
всяка нощ умират от копнеж
по недостижимото небе.

Накрая остава
само чистият, бял хоризонт.
Всичко е казано.
Снегът покрива и греха,
и правото да ни боли.

Любена Марио Антониева

16 години, училище: СУ,,Васил Кънчов‘‘ гр.Враца 10а клас