В тази публикация представяме кратка проза на Христилия Кулева – автор, добре познат като хайку и танка поет, но тук разкриващ друга страна на своята литературна чувствителност. „Пълнолуние“ е импресия, която носи поетичен ритъм: кратки изречения, сетивни детайли, образи, които се преливат като акварел. Кулева работи с език, който е едновременно лек и музикален – облаци, дъга, детски смях, нощ, луна, танц – и превръща прозаичния текст в поетична картина. Нейната проза носи характерната танка естетика: сезонност, движение между реалност и фантазия, мигове, които се разгръщат като вътрешни състояния. Луната става персонаж, музиката – мост към въображението, а героинята – фигура, която преминава от земното към приказното. Това е проза, която не разказва история, а създава настроение; не описва, а рисува; не обяснява, а внушава. Христилия Кулева показва умение да пренася поетичния си поглед в по-дълга форма, създавайки текст, който е едновременно лек, фантазмен и емоционално наситен.
ПЪЛНОЛУНИЕ – импресия на Христилия Кулева
Облаци забулиха небето. Притъмня. Вятърът игриво зафлиртува с тополите около реката. Натежал облак заплака над нея. Капките любовно си зашепнаха с листата на дърветата. Сойка прелетя и се скри в шубрака.
Преваля̀-преваля̀, па спря.
Слънцето се усмихна от ясното небе, помаха на света и срамежливо се скри зад хребета. Шарена дъга изгря над полето.
Децата вързаха на нея люлки и залюляха безгрижното си детство.
Звънлив смях с аромат на пролет заля градчето.
Нощта бавно се спускаше над покривите. От притворения прозорец на мансардата се носеха акордите на „Лунната соната“. Нечии вълшебни пръсти разпиляваха нежните звуци като мъниста върху тротоара. Трополенето събуди кръглата луна и тя се огледа в стъклата.
Нейде хлопна прозорец. А в мансардата едно пиано тъжно продължаваше да свири.
Жълтото око на луната ѝ намигна закачливо приканяйки я навън – искаше да ѝ покаже вълшебството на нощта.
Кръглото лице на луната се усмихна от нощното небе и ѝ подаде ръка. С грациозен поклон я покани на танц.
„О, с удоволствие“ – каза си тя. Стана, прекрачи перваза и скочи на двора.
Луната я хвана за ръка и я поведе.
От насрещния прозорец продължаваха да се сипят звуците на пиано. Нечии вълшебни ръце притичваха по клавишите. Клайдерман – „Лунно танго“.
Тя се завъртя в прекрасен танц с луната – нейния принц. Не, този път не си е взела метлата. Днес не е вещица. Тази вечер тя е ангел. Носи се леко по небесната шир. С кристалните пантофки на Пепеляшка.
Тангото свършва. Без малко да се изтърси от висините. Добре че кавалерът ѝ си е принц на място. Усмивка. Поклон.
Покани я в своята облачна каляска. Седнаха и вихрулки с развети гриви ги понесоха над земята.
Каква красота! Есента шарени черги замяташе.
Тя протегна ръце и награби наръч жълто-червени листа. В рокля ги превърна, а след себе си шлейф от есенни мъгли повлече. Есента ѝ се усмихна.
Луната за сбогом ѝ помаха, намигна ѝ леко с обещание за нова среща на следващото пълнолуние.
Христилия Кулева
