ЧОВЕКЪТ ОТ ДРУГИЯ СВЯТ – разказ на Иван Бързаков

„Колкото повече търсим истината за хората, толкова повече разбираме, че нищо не сме узнали.“

Неизвестен

Никой не знаеше откъде бе дошъл и кога.

Висок и мършав, със скулесто, изпито лице – като че ли бе изникнал изпод земята. Не работеше нищо – тези хора не работят – но и не просеше. Не знам защо, но ми се струваше, че е пратеник от някакъв друг свят, вълшебен. Свиреше на няколко инструмента в ъглите на градчето – и зиме, и лете. С една опърпана шапка пред него, която държеше в уста кученцето му, доброто създание.

Изглежда така си изкарваше прехраната. От време на време оставяха пари в шапката – кой повече, кой по-малко.

Никой не го запита за името му, защото, види се, нямаше приятели.

Един шегобиец разказваше, че го видял край скотобойната на съседния град – да седи отвън и беззвучно да плаче. Без да вижда никого.

А, де!

Един такъв човек.

Сигур бе приютил кученцето, което бяха захвърлили в някой град, ненужно никому.

Защото този човек обикаляше градовете, много рядко селата (селяните не обичат безделниците) и свиреше. Имахме чувството, че чака нещо… или някого. Като че ли таеше надеждата да го намерят и си го приберат.

Понякога го виждаха в храма, на последната седалка, дълго да се моли с кученцето, сгушило се между краката му.

Невидимо и безгласно, не го чуха да лае никога. Като сянка или по-скоро като кучешки призрак.

Къде ли нощуваха? Вероятно някой и друг добър човек се смиляваше над самотника. Много обичаха музиката му.

Но не го чухме да разговаря с никого.

Мислехме, че трябва да е онемял от някаква дълга, изтощителна мъка… или от някакво нещастие. Никой не можеше да го пита за нищо – дори и със знаци. Аз поне не бях видял.

Ала как свиреше, Бога ми… същински чародей!

Хората не можеха да отминат без да се заслушат. Оставяха всичко. Слушаха, слушаха, понякога дълго… и забравяха за живота си, за неволите, грижите. И им ставаше леко и светло, като че ли някой ги бе благословил.

Когато, обаче, се опитваха да го заговорят, той навеждаше очи и мълчеше… Объркан. Отказаха се да чакат да им отговори. Имаше нещо в него, което караше хората да потръпват.

Или да му свалят шапка – кой ли знае защо?

Хората са странно нещо.

След време свикнахме с него и почти не го забелязвахме – само се наслаждавахме на музиката – като че ли извираше от ъглите, от самите стени, край които свиреше.

И всичко наоколо ставаше неземно…

После един ден човекът изчезна безследно.

И вече го нямаше – никъде!

Не след дълго в града дойдоха някакви странни хора да го търсят. Заговори се, че преди много години имал жена, която избягала с друг.

В никакъв случай не бе възможно той да е този, който я е убил!

Нещо друго трябваше да е станало.

Не го намериха. Потъна вдън земя с кученцето си.

Ако научите нещо за него, моля ви, намерете го! Непременно го доведете – моля ви!

Чакаме го.

Как свиреше, мамичко – сякаш самият Господ Бог бе слязъл за малко на земята!

Един такъв човек.

2021 г.

Иван Бързаков