ОГЪРЛИЦА ОТ СВЕТЛИНА – рецензия на Габриела Цанева

„Търся се“, пъстрата огърлица от апеви, автор Людмила Данова, изд. „Компакт принт“- Видин, София, 2024

В края на февруари получих като подарък истинско полиграфско бижу – първата стихосбирка с апеви на Людмила Данова „Търся се“ с рецензент Надежда Тодорова.

И, като казвам „полиграфско бижу“, имам предвид 64 апеви и апевни форми, разположени на 64 страници като тази:

Едно визуално разточителство, което, оказва се, е плътно защитено от поетично майсторство, изящество на стиха и изказа, на образността, метафората и посланията!

Цвят
имат
словата
на поета,
поезията
е богата
на багри,
звуци,
Свят!

Докато разгръщах страниците, започнах да разбирам по-добре фразата от автографа – „Щастлива житейска огърлица от светлина!“

Защото всяка апева бе зрънце светлина, събрало житейски събития, природни стихии и философски прозрения:

И
пишеш
дневника
на живота
само с мастило.
Всяка чертичка
носи спомен,
носи дъх,
вяра,
дух…

Тук не виждаме конкретен разказ, няма го ежедневния бит, но именно разказът за ежедневния бит е въплътен във „всяка чертичка“, която „носи спомен“.

Изключително поетично майсторство има в образа:

Нощ,
вали
априлски
дъжд, капките
като мечове…

Поетесата не е назидателно-дидактична в тази поема. Но и не крие онова, до което е достигнала – понякога изранена:

Сам / човек / чертае / съдбата си – / цял един живот!

Или:

Дом / не е / къщата. / Дом е сърце. / И очакване…

Познавам Людмила Данова като автор, който не ограничава творческите си търсения само в поезията; още по-малко само в апевата. Тя е добър разказвач и това проличава дори в този най-кратък поетичен жанр:

Кон
пасе
тревата
до реката.
Сит е и – галоп!

Само с 15 срички, поетесата поднася на читателя цяла история. И ние виждаме картината на пасящия кон до реката; дори можем да усетим милувката на зелената трева, на слънчевите лъчи, да чуем ромоленето на водните струи, чуруликането на птиците, жуженето на пчелите… И ситостта, доволството, енергията, щастието – които струят в тялото на животното; да почувстаме тръпката на живота… Галоп! Това е кулминацията – онова избухване на волността, осъществяването на мечтата… И вятъра в гривата, и чаткането на копитата… И – свободата…

Людмила Данова опитва сили и в кратките източни поетични форми като хайку и танка. Тази пестеливост на думи, но и способност да обобщи и предаде определено медитативно състояние се усеща и в нейните апеви:

Пак
блести
Луната
като око
на хоризонта.

Без съмнение, силна, ярка, запомняща се метафора, която в една или друга степен е клиширана форма – израз както на източното, така и на западното светоусещане.

Преди да посегна към лаптопа, за да напиша тези редове, няколко пъти прочетох „Търся се“. И след всеки прочит мислех, че нищо повече не би могло да се кажа след анализ на жанра и стиховете в книгата, направен в предговора от рецензента Надежда Тодорова, следван от откровените встъпителни думи на автора.

Но може би не съм права, защото – освен поетесата, в тази книжка с малко думи читателят също се търси. И може би всеки от нас се опитва да намери мястото си в света и обществото, всеки търси своите рани, своите отговори и въпроси. И своите послания за промяна:

Как
искам
да сменя
посоката
на земята ни…

На добър път към читателя и към следващи творчески предизвикателства!

д-р Габриела Цанева