ДА ТЕ ОЧАКВАТ… – импресия на Стоян Михайлов
Есен. Далечното слънце все още милва очите ни.
Тишината и спокойствието сякаш с всеки ден се налагат край нас. Дърветата, едно по едно окапват пожълтели листа, а слаб ветрец ги повдига и съшива в сънуван килим по улицата. Тук там прелита самотна птица, губи се в далечината и пак се притаява. А само миг преди това, телефонът ми отправи чаканата покана.
Нарамил бързо вече подредената раница, поемам пътя към близката лозова местност „Чокята”. Току-що напусналият града, съзирам в цялост и нейния ръст. А аз, за кой ли път я обхващам тъй близка и романтична…
Върховете й сребреят облени в лъчи, а по средата и чернеят пресни угари… Долу – почти в равното си ти с лозниците и овощните си градини прочута „Чокя” !
Сякаш огромни червени макове са сега покривите на по-усамотените вили. Макар и едва, долитат и гласове от четириногите им охранители..
Бързо оставям назад метрите по асфалтовия път.
Разминават ме луди автомобили и тежкотоварни коли от Асфалтовата база. Привикнал с това, аз вече мислено съм сред позната панорама – орехи, лозници, храсти и дървета… само до скоро превзети от хора, всички влюбени в красотата на природата и отдадени на труда!
Сърцето ми бие – вълнува се, като пред първа среща! Та нали в раницата нося „за оценка” току-що прекипялото си винце, а съседът Муси ме чака да опитам от новата му „Джибровка”! Абе, ние сме и двамата едни пишман пиячи, но всичко е за сладките приказки заедно… А той е такъв майстор-
шегаджия, че времето с него не лети, а препуска…
Ето, една нетърпелива сврака ме посреща вече на първия кладенец. Завивам по пътя към големия орех и поемам нагоре по черния път. Дочувам весела музика – доказателство, че има хора. Вече дори от свирепото куче Чапкън не ме е страх, защото съм край приятели. И за да си повярвам сам – нагазил в тихата есен се провиквам с познатото „Пристигнах комши-и-и-и…”.
*
“Тука е радостта, тука“, дочух бързия му отговор.
А за самата среща през онази есен, думите ми не стигат – задявки, шеги, почерпушки.
Мусаджек, моят незабравим съсед по лозе, направо се беше престарал – специални бонбони и ядки от Турция, а с баницата и баклавата се представи неговата стопанка. Плодовете и зеленчуците, вече изпробвани неведнъж под летния му асмалък, са незаменими.
Не пропуска мига и да завърти най-любимите си плочи, а вицовете и шегите му бяха промоция!
Най-оспорвана се оказа „битката“ чие вино е по-доброто – аз одобрявам неговото, той и съпругата му държат на моето. Нали са домакини, където и стените помагат, предадох се топло поласкан…
В смях, веселие и радост премина този ден, доказателство колко е нужно хората да се разбират и да си помагат.
Въпреки че го знаех, още по-силно осъзнах това година по-късно, когато загубих този мой близък човек! Сега единствено хубавите спомени ми топлят сърцето. Дано и той ме е запомнил с добро!
Стоян Михайлов
