ВЪШЛЬО – разказ на Христо Иванов

Въшльо. Така по радомирско наричат бедните хора. Ама с този разказ искам да ви покажа, че никой човек не бива да бъде подценяван.

Въшльото дошъл да работи в бригадата на тъста ми в най-стария цех на металургичният завод на Перник. Току-що бил завършил основното си образование и тъй като бил най-малък, всички му се подигравали. Измислили му този прякор – Въшльо. Държали се с него, както се държат старите войници с новобранците. Кой ще почисти тоалетната и съблекалнята – естествено въшльото.

Тъстът ми не се подвел по подигравките, а съжалявал момчето и с каквото можел му помагал – кога със съвет, кога с пари. Канел го да ходят заедно в стола, а му давал и храна, която си носел от село. Момчето започнало да го чувства като по-голям брат.

По това време тъстът ми взел шофьорска книжка и си купил българско моторче от така наречените Балканчета.

Моторчето ползвал основно за да ходи до градината, която била на около километър от селото, за да полива и бере зеленчука.

И понеже селото е разположено на баир, когато тръгвал към градината се спускал по инерция, но когато се прибирал към селото, моторчето не можело да изкачи баира, той слизал от него и го бутал.

Омръзнало му така да се мъчи и решил да си купи голям мотор. Купил си як руски мотор марка „Иж“. Вече можел да вози и тъщата или някоя от щерките, за да му помагат в градината. А Балканчето обявил пред колегите за продажба, но никой не искал да го купи. Притеснил се тъстът ми, но все пак след две седмици се появил купувач – Въшльото. Попитал го:

– Чичо Здравко, ако нямаш купувач, аз имам голямо желание, да купя Балканчето, но нямам пари да ти го платя изцяло, затова, ако може да ми го дадеш на разсрочено. За една година ще ти се издължа.

– Добре – съгласил се тъстът ми. – Какво да те правя, нали си ми като син. Утре ще ти го докарам.

Отишъл на другия ден на работа с балканчето и след работа го дал на Въшльото.

А този нахалник му казал:

– Благодаря ти, чичо Здравко, че се съгласи да ми го дадеш на разсрочено, но можеш ли да ми дадеш и 20 лева в заем, че да го заредя?

– Абе ти си много нахален, ама какво да те правя, ето ти 30 лева да имаш и за почерпка с мацката, нали трябва да полеете покупката. Ще внимаваш с жените, да не те разберат, че нямаш пари.

– Е, чичо Здравко, златен си. Хем мотор ми даде на изплащане, хем пари за почерпка ми даде, а накрая и съвет ми даде.

– Хайде, със здраве да го ползваш моторчето и няма да се правиш на мъж пред мацката. Няма да надуваш газта, а ще караш внимателно, защото като шофьор отговаряш и за живота на момичето.

– Ще видиш, че няма да те посрамя, чичо Здравко.

Момчето си удържало на думата и не само карало внимателно, но и се издължило както обещало.

След две години закрили цеха, в който работели тъстът ми и Въшльото, защото бил строен преди Девети и машините били много амортизирани, а и замърсявал въздуха, защото бил почти в центъра на града.

Тъстът ми изгубил дирите на младежа.

А ето как аз разбрах за въшльото.

Отидохме с тъста ми с моята Шкодичка на пазар в Перник. Купихме това, което той беше решил и това, което ми беше поръчала жената и си тръгнахме. Тъй като аз не познавам града, той ми казваше накъде да карам. Случи се така, че влязох неправилно в еднопосочна улица.

И какъвто съм карък, те ти го един милиционер! Спря ме с палката. Притесних се, че ще ме глоби. Дойде милиционерът до колата и неочаквано за мен, тъстът ми извика:

– Въшльо, ти ли си бе, така ни уплаши?

Още повече се притесних. Как ще нарича милиционера „въшльо“?!

Но милиционерът не само не се обиди, а даже широко се ухили и му вика:

– О, чичо Здравко, падна ли ми сега в ръцете?

– Ще ти кажа аз кого ще плашиш! Млъквай, че притесни зет ми. Ще му излезе херпес и няма да може да целува щерката. Аз съм виновен, защото той не познава града… аз му казах да мине по тази улица.

Слязохме от колата и милиционерът прегърна тъста ми.

– Жив да си, чичо Здравко, виж как е рекъл господ да се срещнем.

– Да бе, изобщо не съм предполагал, че си станал милиционер. Ти нали беше само с основно образование, бре, как те направиха милиционер?

– Ти, чичо Здравко, неправилно си мислиш, че за да си милиционер трябва средно образование. Достатъчно е основното, но трябва някой да те препоръча, да каже, че си верен на Партията. А на мен ми излезе късметът. Вуйчото на онази мацка, която возех на Балканчето и за която се ожених, се оказа, че бил партизанин. И той ни предложи да стана ми-лиционер, защото не можел да остави племенницата си да брои стотинките на един въшльо.

– Е, винаги съм казвал, че някои хора имат късмет и се развиват в живота и затова никой не трябва да бъде подценяван и пренебрегван – каза тъстът ми.

– Да, благодаря ти, чичо Здравко, че ме подкрепяше и защитаваше от другите колеги в бригадата. Винаги съм казвал вкъщи, че си ми бил за пример и от теб съм научил толкова много. Така че, останете със здраве, хайде тръгвайте, че аз съм на работа и трябва да ловя нарушители на Правилника за движение по пътищата…

– Е, потвърди се приказката „хвърли зад тебе, за да намериш пред тебе“ – промълви тъстът ми и си тръгнахме.

19.09.2024                                   

Христо Иванов,

“Наниз от пендари”, автор Христо Иванов, изд. gabriell-e-lit, С., 2024