В тази публикация представяме три стихотворения на Веселин Касчиев – автор, който все по-често присъства в списанието със своята остра, директна и социално наситена поезия. Неговият език е разговорен, но прецизно изострен; стихосложението е свободно, но ритмично, с ясно усещане за удар и пауза; метафорите са груби, земни, често иронични, но винаги точни. В „Тайната на политиката“ Касчиев използва сатиричен монолог, за да разкрие механиката на властта – тълпата като инструмент, гневът като музика, клетвата като фон. Това е поезия, която работи с гротеската, за да изведе истината. „Тайната на приятеля“ е морална притча, написана с хумор и самоирония: езикът е жив, образите – ярки, а ритъмът следва вътрешната логика на разказа. Тук поетът показва умение да съчетава повествование и лирика. „Дървена глава“ е най-сложният текст – философска сатира, която започва като анекдот и завършва като екзистенциална метафора. Касчиев използва повторение, звукови удари („Бух!… И тряс!…“), контраст между земното и космичното, за да изгради поетична картина на човешката упоритост и крехкост. Тези стихотворения показват автор с ясно разпознаваем стил – остър, ироничен, ритмичен, с умение да превръща ежедневното в поетичен коментар към света.

ДЪРВЕНИ ГЛАВИ – поезия на Веселин Касчиев

Т А Й Н А Т А Н А П О Л И Т И К А

Здравей, тълпа,
здравей, тълпице моя,
ти все така реви,
бучи,
гневи се
и проклинай,
гуши се в себе си,
тълпа,
докато аз се хубаво нагуша!

Твоят рев ще е тогаз мелодия изкусна,
твоят гняв ще е мехлем за моята душа,
ушите ще ми гали лютата ти клетва,
а аз, тълпице моя,
ще съм очакван гост
на божествените седми небеса,
оставил те в нозете мои
с пръст в уста!

Т А Й Н А Т А Н А П Р И Я Т Е Л Я

Лапна по жена.
Голям му беше апетитът.
За жени и пиршества.
Няколко години блазни го любовната наслада.
Със страст чревоугодна беше подплатена неизменно тя.
Но раздорът –
този странник тъй познат –
изневиделица уби му апетита.
И той видя,
и той прозря,
незнайно как във ясновидец се превърна.
Не бъдещето той узна,
а на миналото прорицател стана:
там лапнал по жена,
безброй мухи бе лапал без пощада.
И си каза ведро,
но с дълбока вътрешна тъга:
„Лапнишаран ли бях,
или лапнимуха?
Въпросът е излишен.
Бях двоен будала.
Но изтрезнях.
Отсега нататък с четири очи ще гледам”.

Това Приятеля си пожела,
но очите си при следващата пак затвори.
Че къде ти без създание греховно
в кръговрата на света?
Животът без жени е житейска катастрофа.

Д Ъ Р В Е Н А Г Л А В А

(за непораснали момчета)

Пак ударих на камък –
с дървената си глава.
И камъкът – цял,
и главата.
Имала глава да пати.
И камъкът.
Кой кого?
Мъченикът камък
или мъченикът аз?
Повтарям опита.
С двойна сила го повтарям.
Бух!… И тряс!…
Бух!… И тряс!…
Няма вече камък.
Няма дървена глава.
Сбогом, камък!
Сбогом, дървена глава!
Аз оцелях!
Камъкът се счупи.
А главата ми увря.
Къде се е чудо видяло
увряла глава да е дървена?!
Аз оцелях!
И най-после разбрах:
от опит глава не боли –
освен ако главата е дървена.

Но от паст неземна
или от земния ни ад
се извиси в пространството ехиден глас.
От битието си небитие се появи,
тъй както злото за добро се появява.
– Оцеля ли?
Ха!… Ха!… Ха!…
Ще видим това!
Ти си исполин на глинени крака!
Ха!… Ха!… Ха!…
С тях вървиш по ръба!

– Приятелю незнаен,
верен неприятел си ми ти –
му отговорих иронично аз.
Знаеш ли,
че цялата вселена е на глинени крака
и че с тях върви по ръба!

Кънти в ушите ми все още неговият глас.
Всяко зло за добро се появява.
Едно наум за мен е сардоничният му смях.
Смехът на Злото знак ми дава.
Смехът на Злото е закана –
то иска да ме бутне от ръба
и мен да ме няма.

Ако на четири очите си отварям,
ако ги отварям в четирите посоки на света,
няма да е никак лесно
да политна
от ръба,
макар и равновесие едвам да пазя.

Иначе правият път
извън пътя криволици ще прави
и мои стъпки по него нивга няма да има.
Бездомна
ще се лута съдбата ми
и безпътна.
Никому тя не ще е потребна.

Веселин Касчиев