ЩЕ ДОЙДЕ ДЕН – поезия на Димитър Бояджиев
18.05.1880 г. – 12.06.2011 г.
ЩЕ ДОЙДЕ ДЕН
Ще дойде ден на светли тържества!
Ще дойде ден — та наште божества,
на прада и на благост божествата,
ще зацаруват в наший беден край,
де злобно кръв пролива брат на брата,
де сълзи и стенанья нямат край!
Но дотогава си крепи духът,
не падай малодушно в своя път!
СИЛУЕТ
Налегнат ли го скърби, теготи —
той твърд е и кат смърт студен;
случайна радост ли го посети —
глава оборва натъжен.
Незнайна тма пленила е духът —
отраден лъч тя няма там да пусне —
и той унил ще мине по светът,
без сълзи на очи, без смях на устни.
САМОТНОСТ
В скръбта на леката дрезгавина вечерна
ний дирим милосърдие един към друг.
Пред наши праг замира смътният отзвук
на улицата празношумна и мизерна.
Аз мисля, че русалка някаква почива
в коприната на твоя розов пеньоар.
Приведен, слушам те — и като нежен чар
дъхът на твойто сладко тяло ме опива.
Преданно скрий ме във прегръдките си топли,
о, моя скръбна, възхитителна жена:
така сърдечно приласкан, с прикрити вопли.
Аз тихо ще ти шъпна нейде как умира
в самотност непобедна и в злочестина
една душа съзвучно-тъжна като лира…
НОЩЕН БЛЯН
Ти спиш сега разнежена и мила
в постеля — съблазнителна и властна.
Нервозните ти устни е разкрила
една усмивка лека и прекрасна —
и твойто сладко, мургаво тело
в съня си никому не мисли зло.
Кажи, кому насъне се усмихна?
Кажи, защо ръцете си протегна
със толкоз жар и после пак притихна?
Внезапната тъга, която легна
на твоето замислено лице,
позната ли е мен? Кажи, сърце!
МАРСИЛИЯ
Безрадостно залутан, слисан в уличния шум,
в загадки скръбни потопен, безсилен и точаян,
на тоя страшен град — на всичките пороци друм —
гърмежът и миазмите аз наблюдавах смаян.
Сред тая втрволица не разбирах аз що диря!
Като вълна нахлуваше във моята душа
огромна скръб — и мислех — звяр да ме сподиря
на всяка стъпка, без да знам с какво да се теша.
*
Където да погледна — виждах мъка и разврат.
Земята тук са някога тъпкали финикийци.
Години хиляди са минали — и тоя град
до днес е пълен още със търговци и убийци!
Небето е над улицата като звездна лента,
но никой взор не вдига! Сред нахални светлини
из кръчмите утеха всички дирят във абсента
или в смеха ридающ на продажните жени.
Голтаци мрачни някъде подемат песен зла —
набат на смъртно отчаяние със звуци медни.
Доволници тук весели и тъпи, там — тегла,
сърца свирепи, а пък там две лезбианки бледни,
притиснати любовно, милосърдье и утеха
една от друга просят… И подобно на кошмар,
жестоки, гневни мисли върху мене връхлетеха:
тъй равни бяха него ден и роб, и господар!
Аз бях преситен тоя ден на всички суети.
Аз мислех всички скърби и веселия притворни —
и без надежда някой братски да ме приюти,
кръстосвах бледен улиците тъжни и позорни,
сред ледно равнодушие изгубен като в бездна.
Животът ми се струваше тогаз почти като порок,
а моята душа така нелепо безполезна,
че мисълта за смърт ме блазнеше кат блян висок.
Внезапен лъх на горест и денят ми омрачи,
и скъпоценните съкровища на паметта ми.
Дори не исках да си спомня милите очи
на моята другарка, ни пък оня сън, що мами
сърцето ми със бъдеще — и неуморно буди
усърдие у мене, за да мъкна ден след ден
към пропастите на нощта… И всички жалби луди
за щастие как гаснат виждах с поглед уморен.
А скъп ми е живота мене! Милите неща
на миналото или пък на дните, що жадувам,
лазурът дневен и мечтите скъпи на нощта,
жената нежна, на която устните целувам.
Посрещал съм ги с радост винаги сърдечна.
Когато пък се виждах морен и унил,
доволно бе ми мен усмивка някоя далечна
или дори случаен дъх на росен карамфил.
ПОКОЙ
Нощта тъмнее. Дрипави мъгли
кръстосват бързом небесата черни
и никъде звездица да се мерне,
та мрака нетърпим да осветли…
Мъглата чак в душа ми помрачена
прониква — сякаш се старае тя
и сетнята надеждица смутена,
остала пощадена от скръбта,
с дъхът си лют оттамо да изгони…
Стърчат зловещо овдовели клони
над тъмната алея. Мълком аз
вървя по сухи листе — и смутено
се вслушвам в пронизителния глас
на вихъра, що блъска разярено
клонаци сухи, писка и скимти,
и киска се със присмех — че в душата —
безкраен шир — последен стон трепти
от песента тържествена и свята
на любовта…трепти и гасне той
сред някакъв словещ и чер покой…
Покой, желан със страстно въжделенье,
защо ми тъй навяваш ужас ти?
Безумните, чаровните мечти
на луда младост в твоите студени
и бистри струи исках да заспят
сън непробуден, тих — и нивга вече
в душата ми със бол да не трептят…
Но днес съзнаньето за теб пресече
като кинжал сърце — и виждам аз,
че няма, няма нивга да настане
такъв честит и благодатен час,
когато примиренье ще обхване
духът възторжен и ще утоли
желанья жадни с пустота студена…
И шепна: — Нек душа е изнурена,
о, нека чак до гроб да ме боли
от зли терзанья и вълненья страстни!
Да си проклиням участта е грях,
че диво е сред тях живот да гасне,
да се топи като снежинка в тях.
подбор: Надежда Александрова
източник: сайт Словото, Димитър Бояджиев
