ПРЕВОДАЧЪТ ПРЕДСТАВЯ: ЕУДЖЕНИО МОНТАЛЕ

(12 октомври 1896, Генуа – 12 септември 1981, Милано)

ЕУДЖЕНИО МОНТАЛЕ В ПРЕВОД НА ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Eugenio Montale е италиански поет, писател, публицист, литературен критик, пожизнен сенатор, Нобелов лауреат за литература (1975). Участник в Първата световна война. През 1938 г., след като отказва да се присъедини към партията на Бенито Мусолини, е преследван от властите.. Налага се да издаде първите си стихосбирки в чужбина.

В творчеството си се придържа към линията на отклонение от великолепния новокласическия стил и реторичните ексцесии, характерни за редица поети от онова време.

Приема естетиката на херметизма. Стиховете на Монтале се отличават с конкретност, яснота на образите, неговият поетичен език е много близък до разговорната италианска реч. Издал е редица сборници от стихове, проза и есеистика: Черупки на сепия (1925), Обстоятелства (1939), Финистер (1943), Буря и други (1956), Сатура (1962 -70), Дневници на седемдесет първи и седемдесет и втори”, “Тетрадка за четири години” (1977).

Огнян Стамболиев

ДОНЕСЕТЕ МИ СЛЪНЧОГЛЕД – поезия на Еудженио Монтале

СТЪЛБИ

Слязох,
подавайки ти ръка,
по милион стълби,
а сега, когато те няма,
всяка стъпка е празна.
И все пак дългото ни пътуване
се оказа кратко.
Сега моето продължава,
макар да нямам вече нужда
от трансплантации, брони, капани,
от покаянието на онези, които вярват,
че само това, което виждаме, е истинско.
Да, слязох по милион стълби.
Държах ръката ти,
не защото четири очи виждат по-добре.
Слизах по тези стълби, заедно с теб,
защото знаех,
че твоите зеници,
макар и малко замъглени,
виждаха по- добре
от моите.

СЪН

Колко пъти те чаках на гарата –
мръзнех в студа, в тази вечна мъгла.
Времето, за да убия –
често прелиствах глупави вестници.
Нервно перона обхождах,
с трепет очаквах заветния влак.
Пак закъсняваше или бе отменен?
Губех търпение вече.
Ето го, най- сетне пристигна!
Слязоха всички, даже носачите.
Ти появи се последна,
както винаги, подир тях –
царствена, горда, невъзмутима.
Тази картина
често съня ми смущава,
все ме преследва.
И докога…

МОЯТА КСЕНИЯ

1.
Мила моя буболечко,
не знам защо всички ти викат
Мухичката.
Тази вечер бе доста тъмно –
прелиствах втората книга на Пророк Исая,
седна до мен –
беше без очила
и май не ме виждаше,
а и аз не можах да те видя
в този мрак,
тъжен и непрогледен.

2.
Твоят брат си отиде толкова млад,
ти беше тогава момиче,
виждам образа ти в снимката пожълтяла.
Той пишеше музика, но остави
нотите си не изсвирени и нечути.
Май се изгубиха някъде.
Или пак ги пише, там където е сега.
Обичах го аз, макар да не го познавах.
Потърсих нотите днес, но напразно.
Знам, не е трудно да обичаш
нечия сянка,
след като и ние самите
сме сенки.

3.
А за задгробния живот
изобретихме специална свирка,
да можем да се разпознаем.
Ще се опитам да я пробвам –
като подсвирна с нея леко.
А може би и аз самият
напуснах този свят –
незабелязано.

ДОНЕСЕТЕ МИ СЛЪНЧОГЛЕД…

Донесете ми слънчоглед, вдъхновен от далечината.
Ще го посадя в суха почва, изгорена от слънцето,
така че той да стигне до небето, това синьо огледало,
и жълтото му лице да се откаже от жаждата си.
Всичко неясно на този свят се стреми неистово към яснотата,
очертанията на телата ни се стопяват като в акварели.
И така, разтворете се! Погледнете небето и слънцето!
Ще бъдете най-щастливите сред щастливите.
Донесете ми късче жарко лято,
в което прозират белезникавите очертания на света
и където животът вече се е изпарил до капка етер.
Донесете ми слънчоглед, полудял от светлината.

ВРЕМЕ Е…

Само тази дъга
мога да ти оставя
като доказателство
за пречупената ми вяра,
както и за надеждата,
догаряща бавно от коравия дънер
в огнището.
Запази пепелта ми в тази урна,
когато Луцифер слезе до кораба,
влачещ уморено криле,
за да ми каже:

-Време е!

ЗЛОТО И ДОБРОТО

Злото си държеше своето:
после потече като поток,
но потъна в яма,
после се яви като риба,
изхвърлена на брега,
после падна като мъртъв лист,
после хукна като подгонен кон.

Не познавах доброто,
освен като едно чудо,
появило се сякаш по невнимание –
в заспала древна статуя,
в далечен облак,
в птица, която ме зовеше
да отлетя заедно с нея оттук.

УПАДЪК

Разпръснах храна
по перваза на прозореца
за утрешния ранен концерт
изгасих светлината и изчаках да заспя.

И видях да излизат на подиума
сенките на всички – големите и малките –
които познавах приживе.

Избрах с усилие и болка
кой от тях да остане
и кой да не се върне тук.

А те се оказаха все същите, непроменени,
докато нашият упадък бе все по- видим.

Да, наистина направихме
най-доброто, на което сме способни –
и да влошим света.

ЗАВЕЩАНИЕ

Вече съм готов –
да инструктирам моите потомци
от полето на поезията,
ако разбира се, имам такива,
което е малко вероятно.
Да им кажа да запалят голям огън
и да изгорят всичко от мен,
дори моите действия и бездействия.
Не съм Леопарди, не заслужавам нищо!
Да се живее с лихви е нещо прекалено.
Живях само с пет процента,
вие, не превишавайте дозата.
И все пак, бях щастлив.

ЗА КРИТИЦИТЕ

Да, авторите
на похвалните статии за мен
вече издигат в култ моето име,
сякаш е нещо като
институция.
Мисля си:
нужно ли е да обясняват
колко привидни отражения
могат да закрият
едно истинско?
Странното е,
че когато една птица
бъде уловена,
тя не може да осъзнае
дали е самата тя
или е нещо,
подобно на нея.

ДЪГА

Само тази дъга,
мога да ти оставя,
като знак
за пречупената ми
вяра.

ИЗ „ФРАГМЕНТИ ЗА ПОЕЗИЯТА“

Поезията не е толкова творение, колкото болест, която е абсолютно ендемична и нелечима.

За щастие поезията не е стока. Това е феномен, за който всъщност знаем много малко и заедно с това и толкова много, че двама толкова различни философи като Бенедето Кроче, историкът и идеалистът, и Гилсън, католикът, се съгласяват, че намират за невъзможно да напишат история на поезията.

Всъщност, изкуството е за всички и за никого. Но това, което остава непредвидено, е неговият получател.

Темата на всяко мое стихотворение е човешко състояние, разглеждано само по себе си, а не на фона на това или онова историческо време и събитие. Това не означава отчуждение от случващото се в света; това означава само осъзнаване и желание да не се приема същественото за преходното .
От самото раждане материалът на моето вдъхновение може да бъде само тази дисхармония със заобикалящата ме действителност.

Всичко ще бъде изтрито от ветреца, той ще го издуха. Не е вярно, че природата е няма, не, тя ни говори непрестанно, можем само да се надяваме, че тя не ни обръща особено голямо внимание.

Еудженио Монтале

Подбор и превод от италиански: Огнян Стамболиев