С АРОМАТ НА ПОРТОКАЛ – разказ на Михаела Грамен

Докато пътувах към адреса в мъгливото ноемврийско утро, бях обхваната от чисто професионално любопитство.

Късно снощи ми позвъни непозната жена с настоятелна молба да ѝ направя козметични процедури у дома. „Отивам при мъжа ми – каза, – искам да съм хубава. – замълча за миг и добави: – Трябва да съм хубава“.

Опитвах се да си представя как изглежда – млада ли е, или… не съвсем? Гласът ѝ звучеше немощно и глухо, трудно намираше думите, но пък… освен обичайните процедури искаше също оформяне на бикини-зоната и масаж на тялото с портокалово масло – „любимият аромат на мъжа ми“.

Трябва да е на възраст, на която тези неща са от значение.

Беше млада, но някак отсъстваща – сякаш пред мене стоеше не жив човек, а безплътна сянка.

Очите ѝ – с дълбоки тъмни кръгове – гледаха през мен, изпитото бледо лице не изразяваше нищо, движенията ѝ бяха вяли като в забавен кадър.

Започнах да изваждам едно по едно пособията от големия си козметичен куфар и се оглеждах къде да ги сложа – в стаята имаше само легло, малка масичка и два стола. На въпросителния ми поглед тя обясни:

– Раздадох всичко. Не ми трябва, аз отивам при мъжа ми. – Лицето ѝ за миг се озари от топло сияние и отново угасна.

– Къде е мъжът ви? – попитах просто от учтивост.

– Той…, той е много далече.

– В чужбина?

– Високо, той е на високо.

Започнах да се притеснявам – тази жена като че ли живееше в някаква друга реалност. Мина ми през ума, че може би мъжът ѝ я е изоставил и това я е довело до леко умопомрачение. Изглежда е замислила да го намери и да се опита да си го върне – напълно загубена кауза, но какво ли не прави любовта?

Първо се заехме с ходилата. След като приключих процедурата, жената прокара пръст по петите си и поиска втори път да ги накисне в ексфолиант и да ги изтъркам с по-фина четка: „Той не обича да му драскат“. За ноктите избра френски маникюр в бледорозов цвят, който леко оживяваше восъчната бледност на кожата ѝ. Все повече се убеждавах, че е тежко болна и с мъка се държеше на краката си, но правеше всичко по силите си да не ѝ личи.

След това ѝ дадох каталога, за да си избере модел за интимната прическа на бикини-зоната. Тя дълго разгръща страниците, сравнява моделите и накрая избра форма на сърце, а на лицето ѝ за миг трепна бегла усмивка.

Докато ѝ правех масаж на тялото с портокалово масло, запита:

-Колко дълго се запазва ароматът?

-След един душ вече трудно ще се долавя – отговорих.

Тя пророни с покъртителна въздишка:

-Жалко. Най-много исках да ухая на портокал.

Отново се замислих къде ли е мъжът ѝ? Може да му е провървяло в бизнеса или в политиката, да е стигнал „на високо“ и покрай него да се въртят топ модели и телевизионни звезди. А тя, изоставена и бедна, е намислила с евтините грижи, каквито може да си позволи, да се изправи срещу някоя самоуверена, блестяща съперница. Душата ми се изпълни с жалост и състрадание, чудех се какво да кажа, за да я утеша.

– Можете да си купите хубав парфюм с портокалов аромат и да си го слагате, когато е необходимо.

– Аз… не зная къде се продава.

Обясних ѝ в кои магазини може да потърси, но тя безнадеждно поклати глава:

Няма да мога.

Виждах, че вече е съвсем отпаднала, затова побързах да свърша масажа.

– Кога заминавате?

– Не зная точно. Може би… – от очите ѝ внезапно бликнаха сълзи.

– До другата седмица сигурно ще съм заминала.

– С какво ще пътувате? – попитах, прибирайки нещата козметичния куфар. – Някой ще ви придружи ли?

Тя замълча, сякаш събираше сили, за да отговори:

– Никой не може да ме придружи. Аз… ще… ще… отлетя –

Навярно искаше да каже, че ще пътува със самолет, но обърканият ѝ мозък не можеше да намери правилните думи.

Съзнавах, че повече не трябва да питам, но въпросът напираше в мене:

-Мъжът ви знае ли, че отивате при него?

Жената изведнъж се оживи:

-Да, да, той знае. Ние всяка нощ разговаряме. Той всичко знае.

По обратния път към дома забелязах, че съм забравила сребърната си гривна, която се беше измъкнала заедно с ръкавицата, докато миех ръцете си в банята. Но като си помислих в какво състояние оставих жената, беше ми съвестно да се върна. Реших, че ще отида някоя вечер, дано вече не е заминала.

През следващите дни не ме напускаше мисълта за нея. Представях си как се лута сама и объркана, по автогари и летища, сред гъмжилото от забързани хора.

Искаше ми се да направя нещо за нея, поне да ѝ създам малко радост. От търговеца, който ме снабдява с козметични продукти, измолих рекламно флаконче парфюм с аромат на портокал, който смятах да ѝ подаря, когато отида да си взема гривната.

*

Едва в следващата неделя тръгнах нататък.

Излизайки от асансьора, отправих поглед към познатата врата и… дъхът ми спря.

Там се белееше пресен некролог. Спрях се за миг като закована, после направих две крачки и се взрях в черните букви – беше починала три дни след моето посещение.

Нерешително натиснах звънеца на другата врата. Излезе съседката.

– Вие сте козметичката, нали? Видях ви миналата неделя, когато се качвахте в колата с козметичния куфар.

– Какво е станало? – кимнах към некролога. – Тя каза, че ще отива при мъжа си.

– Тя наистина отиде при него – отвърна жената, тъжно поклащайки глава.

Погледнах я в недоумение.

– Беше полицай, загина при престрелка с престъпна група. Той беше всичко за нея. Нямаше никого на света, отраснала е в дом за изоставени деца. След това се разболя и не искаше да се лекува. Вярваше, че там ще го срещне, че ще бъдат пак заедно. Постоянно повтаряше: „Искам да отида при него.“ Като че ли сама си извика болестта.

– Но как… толкова скоро? Само три дни след като бях…

– Когато вие бяхте тук – прекъсна ме жената, – тя вече беше много зле. Слагаха ѝ лепенки с морфин.

Господи! Тя с чисто съзнание се е подготвяла за сетния си час, като за среща с любимия, а аз помислих, че е луда.

Сбогувах се и тръгнах бавно надолу по стълбите, стискайки в ръка безполезното вече флаконче с аромат на портокал.

Михаела Грамен