С тази автобиографична проза Марин Георгиев се връща към едно от първите си литературни изпитания — ученически конкурс през 1965 г., когато за пръв път се сблъсква с усещането за „втора награда“ и с болезненото, но необходимо прозрение за истинската природа на поезията. Разказът е едновременно спомен, самоирония и урок по литературно съзряване. Той разкрива ранния път на автора, неговите първи опити, подражания, съмнения и първото голямо осъзнаване: че поезията започва не от образците, а от личното преживяване. Текстът е част от поредицата, посветена на 80-годишнината на Марин Георгиев.

ГРАДЪТ Е МОКЪР ГЪЛЪБ – разказ на Марин Георгиев

В ония години често се провеждаха литературни конкурси. Хем се боиш, хем искаш да участваш, или казано направо: хем ти се иска, хем не ти стиска. Страхът от провал е по-слаб от желанието да се изявиш. И провериш.

Та проверих се …

Бях написал – май още пазя тефтера – дълга подражателна поема в стила на ,,Балада за Камен Болшевика” от Никола Инджов, само че моята се отнасяше за Цанко Станчев – патронът на механотехникума, в който учех – един почти неизвестен младеж от Ловешките села, загинал в ,,борбата срещу монархо-фашизма” и обявен за герой. Биографията му бе толкова безлична, че нямаше за какво да се хвана и затова опората ми бе в литературния образец на Инджов. Повтарях не само образната му схема, не само лексиката, като търсех и езикови подобия, повтарях ритъма и римната схема, които, разбира се, поради природната ми тромавост, нарушавах. То май и до днес усещането ми за ритъм, след многогодишни упражнения, чат-пат още дава дефект.

Но толкова са разбирали оценяващите в журито: даже получих награда – книгата ,,Учителят Унрат” от Хайнрих Ман – такива бяха тогава наградите, не парични както днес. Годината на издаването на романа показва и годината на конкурса – 1965. И ако тя подлежеше на уточняване, не подлежи времето – пролетта, защото пред очите ми са още мокрите дървета – зелени, зелени и натежали от току-що преминалия дъжд в парка зад читалището, из който редовно бродех самотен, но препълнен с мечти, уви – тогава неосъществими.

*

Получих награда. Но втора. Да, така е, винаги си мислим, че заслужаваме повече и затова получаваме по-малко. Но то все пак се преглъща.

Не се преглъща когато разбереш, че съперникът ти всъщност е по-добър от теб. Няма как да не те жегне завистта.

А той бе слабовато, леко прегърбено поради това момче от Червен бряг, гледаше някак по-различно от победоносно, леко усмихнат, вгледан в себе си, убеден че е по-добрият, но че то е естествено; изражението му идваше не толкова от самочувствието му, а от това че не бе вживян в ставащото, бе някак си над заниманието си, над поезията и нещо още по-странно – напълно отчужден от нея. По-скоро имаше вид на опитен бегач на дълги разстояния, трениран толкова добре, че за него нямаше препятствия, а и не можеше да има, просто бягаше поредния си маратон, в който нямаше съперници. Дори не бе и високомерен – станалото за него бе нещо обикновено.

*

След обявяване на наградите трябваше да прочетем някоя от наградените творби.

На моето четене на откъс от поемата няма да се спирам, защото, изгубил състезанието, което бях убеден че ще спечеля, бях изгубил и увереност.

(А би трябвало да не е така: вече бях печатал два пъти във в. ,,Народна младеж” в рубриката ,,Ученическо творчество” и за едно от стихотворенията бях получил похвална оценка от Иван Сарандев при ежемесечния преглед на публикуваното в рубриката).

Сричах бавно и обезкуражено собствените си стихове, прелиствах натежалия тефтер. А червенобрежанинът застана прав, изпъна се и зарецитира по памет. Помня и до днес два стиха от цялото му стихотворение:

Градът е мокър гълъб,
окъпан от дъжда.

И леко леещо се, и красиво, а и верно. Защото след като приключи всичко и излязох навън видях точно описаното: двата му стиха се превърнаха в реалност – същата, която описах в началото. Само с една прибавка: току-що отръскала дъжда от себе си, гукаше гургулица, много по-нежна от гълъба, но тогава не различавах едното от другото. Още повече, че същото бяха направили и дърветата – тук-там се оцеждаше по някоя капка.

*

И аз разбрах колко далече съм от поезията; че тя трябва да се опира на лично видяното и преживяно, а не на литературните образци, които, поради липса на опит, копираме.

А колкото до втора награда… О, много пъти щеше да ми се случва. Много пъти щях да съм втория, толкова много че ми стана призово.

,,Талантливият човек на изкуството се нарежда винаги на втората редица, но това не бива да го огорчава, защото там са и много други творци, чиито работи притежават несравними достойнства” – Съмърсет Моъм, ,,Равносметката”, 1969 г., стр 71 – 72.

А победителят?!

Повече името на победителя в конкурса не срещнах никога и никъде.

07.04.2026, София

Марин Георгиев