Езикът съхранява повече от значенията на думите. В него остават историческите прекъсвания, местната памет, начинът на мислене и белезите на общността, която продължава да го говори. В текста си за хайку и танка на торлашки диалект, Димитър Анакиев тръгва от „Поетични срещи край границата“, за да представи две книги, в които кратките японски форми се превръщат в необичаен пазител на балканската езикова памет.
Сборниците на Драган Й. Ристич и Драгослав Манич Форски въвеждат торлашките говори в поезия, привидно родена далеч от Балканите. Срещата между хайку, танка и местния диалект обаче не е случайна: кратката форма съхранява непосредствения образ, гласа на всекидневието и думите, чрез които една общност разпознава света и себе си. Така поезията преминава през държавни, езикови и културни граници, без да ги заличава. Тя изгражда мост между Япония и Балканите, между българската езикова основа и живота на торлаците в Сърбия, между застрашеното наследство и възможността то да продължи да звучи в съвременна литературна форма.
ХАЙКУ И ТАНКА НА ТОРЛАШКИ ДИАЛЕКТ – статия на Димитър Анакиев
Точно преди началото на „Поетични срещи край границата“ – размишлявайки върху причините и целите на това уникално културно събитие, провеждано в Трън и околностите му – си отбелязах като една от водещите мисли, че „поетите са племенни творци“.
Когато пишех за тази добре известна класификация – която цитирах от интервю с Джим Джармуш (като част от оплакването му, че като кинотворец няма собствено „племе“) – не очаквах да срещна на тези поетични сбирки голямо, но маргинализирано племе, намиращо се на прага на асимилация и изчезване; племе, с което ме свързва пряка братска връзка.
Драган Й. Ристич, по род от района на Лужница¹, който живее в Ниш, направи приятна изненада, като представи две книги с хайку и танка, написани на торлашкия диалект: неговата собствена колекция „Чая не чая“ (Ниш, 2015) и колекция от хайку на Драгослав Манич Форски, озаглавена „Ние сме си наши“ (Ниш, 2022), която Драган редактира и за която написа обширен предговор.
„Чая не чая“ (Ниш, 2015) – автор Драган Й. Ристич и „Ние сме си наши“ (Ниш, 2022) – автор Драгослав Манич Форски, редактор и предговор Драган Й. Ристич
Кои са торлаците и какъв е торлашкият диалект?
„Торлак“ е турска дума, означаваща „овчар“ или, в преносен смисъл, „простак“ – необразован човек, който говори неправилно. Торлаците са българи, попаднали в пределите на Сърбия след Берлинския конгрес; в резултат на това те не са имали възможност да усвоят книжовния български език или да се изразяват според неговите норми. Подложени на асимилация, те са развили език със специфични характеристики, вариращи според географския район, като трите най-изявени групи са тимошкият, лужнишкият и призренският диалект.
„Политически коректната“ оценка на Вук Караджич, че „торлаците не са нито сърби, нито българи“, е много популярна в Сърбия, но остава впечатлението, че това „определение“ цели да замъгли и прикрие факта, че торлаците всъщност са българи, които по волята на великите сили (преди всичко Русия) са останали извън българското политическо пространство и са подложени на процес на асимилация към сърбите.
Когато се разглежда „торлашкият въпрос“, вероятно най-точно би било да се каже, че торлаците са сърби в административно отношение, но българи в културно. Потвърждение за това твърдение е характерът на езика, на който говорят торлаците. Този език запазва всички основни особености на българския език, които го отличават от сръбския.
В обширния предговор към сборника с хайку на Форски, Драган Й. Ристич (или, в превод на български: Драган Йорданов Христов) посочва следните характеристики на лужнишкия говор: Липса на склонение (т.е. падежите се образуват с предлози), липса на инфинитив, описателна степен за сравнение и едно ударение.
Книгата на Драган Й. Ристич съдържа 340 хайку и 108 танки, написани на „стария нишки диалект“, докато в книгата на Форски са представени 240 хайку на лужнишкия диалект. И двете книги включват речници за сръбския читател; речникът на Драган съдържа 400 думи, предимно турцизми (интересно е, че той не смята за необходимо да превежда български думи – като работа, збор, убав, голем, чукам, куче или гърб – за читателя от Ниш – нишкият диалект вероятно е напълно неразбираем за човек от Шумадия). Речникът на Форски включва 250 думи, предимно с български произход.
И двете книги предоставят важни доказателства за българската културна приемственост в Югоизточна Сърбия. Интересно е, че японските поетични форми – хайку и танка – са поели ролята на защитници на българското културно наследство в Сърбия.
¹Лужница е област в басейна на река Лужница, намираща се в Южна Сърбия и обхващаща части от община Бабушница и две села в община Бела Паланка. Лужница е заобиколена от Сува планина на запад, Руй на юг и Влашка планина на североизток. (Уикипедиа) – бел. авт.
Димитър Анакиев
