ИНТЕРВЮТО НА РОБИЯ – откъс от роман на Лиляна Петкова
Най-голямата зала на министерството на вътрешните работи… беше претъпкано от желаещи да присъстват на последното интервю на първия биоробот.
Той беше създаден преди повече от шестдесет години. На събитието присъства и президентът на страната.
Пред залата имаше охрана, състояща се от петима въоръжени роботи, последно поколение. Въпреки полицейската униформа, хората ясно ги различаваха по големия печат на дясното слепоочие.
Никой не можеше да измами десетте непрекъснато въртящи се камери в очите им и огромният брой нано компютри в гъвкавите им мозъци. Затова в залата спокойно аплодираха появата на Робия. Тя, преди да замине, реши да даде последното си интервю. Сред присъстващите бяха всички живи участници в събитията, свързани с нейния живот в родната Ромалджия.
Когато залата утихна водещият обяви, че въпросите на публиката са обработени и обобщени, за да може тя по-лесно да се справи с тях. Робия ги получи и след пауза, през която оформи краткото си слово, започна да говори :
-Скъпи, хора и роботи. Много се радвам, че съм тук пред толкова много мои приятели. В първите дни от появата си, аз можех само да подреждам компютърната информация на господин Милър. Благодарение на хората, при които стажувах, започнах да обогатявам своя вътрешен мир и постепенно го създадох близък до човешкия. Така, както малките деца се учат от заобикалящия ги свят, така и аз успях да анализирам събитията. Получените резултати използвах през живота си по-късно.
Питате ме как е преминал той и има ли прилика с човешкия. Аз живях и работих сред хората и през цялото време съм помагала на тези, които ме създадоха. Тяхна е заслугата за моето съществуване, но мое е миналото, което съм записала в паметта си.
Най-важни са събитията, свързани с усъвършенстването на програмата ми, което господин Милър приживе направи.
Аз получих още по-големи възможности за своето самообучение. Тогава бях единственият робот, на когото гласуваха доверие да се включи във вечната борба между доброто и злото.
Моят гений беше добър и направи мен добър робот. По пътя си срещнах зли гении, които превърнаха някои родни братя и сестри в зли роботи. За съжаление това при нас става много лесно. В момента всички произведени в страната биороботи сме от правилната страна на живота.
От придобития си опит разбрах, че не бива да пренебрегваме злото. То съществува заедно с доброто. Трябва всички хора и роботи да се научим да различаваме тези две взаимно отричащи се понятия и да заставаме винаги на страната на това, което носи на човечеството по-честно и безконфликтно бъдеще. Ние сме ваши помощници, защитници, охранители и никога не позволявайте да преминаваме на другата страна. От вас зависи това !
Присъстващите в залата станаха на крака да аплодират Робия.
Тя бавно огледа всички и за пореден път подготви своята единствена сълза.
Остави я за накрая. А сега се усмихна с красивата си усмивка и посочи един младеж, който държеше ръката си вдигната от много време. Той я попита:
-Робия, къде заминаваш ?
Тя се загледа в умните му очи и каза :
-Където човекът ми нареди, но още не зная къде, сър.
Робия продължи да отговаря на допълнителните въпроси и когато стана време за сбогуване, отрони сълзата си.
Някой от публиката извика :
-Вижте, роботът плаче !
-Да, това е от щастие !
Много скоро пред насъбралото се множество отвън се приземи военен хели-коптер и отведе Робия в неизвестна посока.
Хората дълго след това продължаваха да си спомнят за първия биоробот, чиято служба към Отечеството остана завинаги записана в историята на Новото му бъдеще!
Лиляна Петкова
Из „Новото бъдеще“, Лиляна Петкова, изд. gabriell-e-lit, София, 2025
