В юбилейната поредица, посветена на 85‑годишнината на поетесата и преводачка Иванка Павлова, представяме нейни преводи от Шандор Чори (1930–2016) – един от най-ярките и разностранни унгарски творци на XX век. Поет, есеист, драматург и преводач, Чори съчетава реалистични картини, сюрреалистична образност и силна сетивност. В превода на Иванка Павлова неговият глас запазва своята дълбочина, модерно звучене и емоционална чистота, разкривайки богатството на унгарската поезия.
ТВОРЧЕСТВО: ИЗКУСТВОТО НА ПРЕВОДА
ИВАНКА ПАВЛОВА ПРЕДСТАВЯ:
ШАНДОР ЧОРИ
Шандор Чори (1930 – 2016) е унгарски творец с разностранни интереси: поет, писател, есеист, преводач, драматург, журналист, политик. Работи в авторитетни литературни издания. Бил е драматург в МАFILM. Основател на Унгарския демократичен форум и член на ръководството му. Главен редактор на списание Hitel („Кредит”). От 1991 до 2000 г. е председател на Световния съвет на унгарците.
В поезията си Чори извървява дълъг път на развитие – от реализма на Петьофи, през метафоричността на Ференц Юхас и Ласло Наги, до оформянето на свой стил, изпълнен с изключителна сетивност, с модерно звучене и сюрреалистична образност. В стиховете му присъстват и детските спомени, и апокалиптичните картини на войната, и любовните изповеди, и трусовете на предателствата, и сливането с простите неща от света, който ни заобикаля.
Издал е над двадесет стихосбирки, над десет есеистични сборника, няколко книги с преведени от него стихотворения, пиеси, сценарии за филми.
Два пъти е носител на наградата „Атила Йожеф”, на Хердерова награда, на Кошутова награда, на голямата награда на името на Янош Аран, на наградата „Унгарско наследство” и др.
АВГУСТОВСКА ЕЛЕГИЯ
Отлетя и последната лястовица.
Съблече мъничкото си елече
и го окачи на клона на едно дърво.
Виж, оттогава късче тъмнина
там, ниско над земята, се развява.
Във замойското* гробище сега
пои баща ми сивия си кон.
Звънтящото ведро – обърната камбана.
Под стъпките му шумоли все още
августовска слама.
Но после ще настане тишина.
Накрая и конете ще измрат.
На стъпканата слама, на теб, конче – лека нощ!
На плочите надгробни – лека нощ!
Възпоминание, на тебе също лека нощ!
* Замой – родното място на поета
АЗ ЩЕ ЗАМИНА НЯКОГА
Аз ще замина някога, ще отпътувам
и в паузите на мъчителното чакане дъждът ще руква
и ще спира,
ще зеленясат влаковете като стари бронзови монети.
Дали ще бъде вечер? Лято? Януари?
Ще изостават хълмовете и тополите,
и кучето с ръждива козина в порутената ферма,
а ако вече съм прочел приготвените за из пътя
стихове и вестници,
ще си представям твоите коси, съзра ли ято диви гъски,
зад всеки храст – захвърлената ти небрежно дреха,
и няма да съм сигурен обичам ли те, или не,
защото върху устните си още ще усещам на устните ти
и на кожата ти аромата –
ухание на праскови узряващи, ще чувствам тялото ти
в своето
и дòсега на двете ти ръце, с които ме прегръщаше.
БЛАГОГОВЕНИЕ
Случайно изтървано цвете
е легналата на брега жена
в леглото си от пясък. Гола
като изящен поглед, като камък.
Тя спи, забравила за времето.
Голяма бяла пеперуда кръжи над нея –
това е кът от райската градина
преди самото раждане на любовта.
Към нея гледа даже планината бикоглава
с дърветата-животни. Грях бих сторил
не я ли съзерцавам. Вдишвам аромата на косите ѝ,
а нейното бедро прикрива лоното вълшебно.
Светът започва там, където тя лежи;
самотността на хоризонта с нея се сдружава –
така след празника на тялото надежда висша
ще можем да получим като обещание.
Изсвирва кораб, плач на вълни, шум на тръстика.
Създай, о Боже, ябълковото дърво, усмивката,
та ако се събуди от уплаха изведнъж,
димът от моята цигара като змия да ѝ се стори.
ВЕЧЕ ВСИЧКО ЗНАЕМ
Вече всичко знаем,
всичко, всичко.
Но все пак има още тайни:
къде ли сега галопират
конете някогашни – диви,
по-бързи даже от светкавици?
Пламти край мене лятото –
горещо лятно пладне.
Аз слушам звънките рапсодии.
Дали ехтят в нас океани,
или това са точно те –
конете, изоставили твореца си?
Представям си, че върху всеки стрък трева
е кацнала изящна пеперуда
и под копитата им всички ще загинат.
Но дивите коне препускат по-нататък,
над облаците прах развели гриви.
Досеща ли се, Боже, някой накъде
и към какви ли светове
гърмящият им път днес лъкатуши?
ГАРИТЕ НА ДЕТСТВОТО
Не, нищо друго не желаех аз
освен в сърцето на вихрушката да бъда,
за да ме вдигне тя
от кулата църковна по-високо.
И дорестите ни коне бих заменил
за вятър като този:
оттам, където стигат само птиците,
аз щях да виждам слънчогледовите ниви –
огромна купчина жарава,
изсипала се сякаш от недрата на вулкан.
Там, в ниското, блестяха извор и река,
а горе, в облаците, обитаваха орли
и аз мечтаех покрай вдигнатите ми ръце
те да кръжат, когато слънцето залязва.
ГЛАСЪТ НА ЗИМАТА ЗАГЛЪХНА
Гласът на зимата заглъхна в дървесата.
Дори гората не проскърцва вече
като огъваща се от товара си каруца.
Набъбват клонките от сок – на пръстите ми
блестящите роднини,
огъват се, полюшват се тревожно
във мартенската синева.
Да можеха да проговорят, само влага
ще са словата им навярно
и ромон, шум далечен на валсираща вода.
Като шуртене, идващо от планините,
съм и самият аз –
благословена свежест над поляна камениста.
Подлагам кожата си на един кос – нека
да я кълве, защото
тъкмо сега е времето да бъда
за болката неуязвим.
Аз се приготвям да играя, да живея.
Дали все още помни някой старото ми име?
Букът, липата, плуващият бътерфлай
черешов клон – те си го спомнят.
През планината, като в детството, при мене идват,
завъртат вятъра в кръг покрай себе си.
Гласът на зимата заглъхна в тях,
заглъхна.
ДЕВОЙКИ С ПЪПЕШИ
Лениво, уморено, грациозно
към планината бавно се изкачват.
Във вдигнатите им до раменете длани –
меденосладки пъпеши – откъснати слънца.
Това ли само са запазили от рая някогашен,
когато са кръстосвали нашир и длъж земята
и босите нозе са газели големите и месести листа?
Полите им като вода прозират,
но и пречупват погледа като вода.
От фабриката за конци излизат.
На кръста им, като на макари, се намотават
светът, гората, слънчевата прежда
и мъжкото несекващо желание.
Налудничаво е, но аз внезапно ожаднявам,
измъчва жажда цялото ми тяло.
Морето сякаш ненадейно ме връхлита,
а в гривата от пяна музика се ражда.
И всичко – за жени, които не обичам,
а само съзерцавам – птици, огнена жарава.
Подобно радий ме облъчват раменете им
под стъклените облаци на август.
Ще ме измъчва после споменът за тях,
ако на клатеща се стълба са се покачили.
Ще ми останат лятото и пламенните форми,
слънцата във високо вдигнатите длани.
ЖЕНАТА С ЦВЯТ НА БОРОВИНКИ
Всеки ден съзерцавам
тази жена с цвят на боровинки
как прекосява пред мен планината
в тъмни сандали, с коси до кръста.
Върви, върви загадъчно
като самата вселена.
Не поглежда към мене,
макар да знае, че съм там,
при езерото до каменоломната,
където от папурите се вие пушек
като от стъпкани смолисти факли.
Прокашлям се, раздира кашлица гърдите ми,
ала не следва отговор.
А здрачът има привкус на бакър.
Жената, съзерцавана от мене,
макар без дъх, върви нататък.
Готов съм да се закълна в живота си,
че тя изпраща тука всяка вечер
приятелите ми, преминали в отвъдното,
които карат да искри запалката на Бог,
дордето се напълни със звезди
небесното пространство.
СПОМЕН ЗА СНЕГА
Размисля се понякога зимата
и започва да вали –
гъсто, отчаяно, сякаш се страхува,
че няма да дочака утрешния ден.
Добре е да изключа телефона и звънеца,
на печката да сгрея вино
и да прелистя старите писма.
Така към миналото си ще мога да се върна,
но сякаш нищо никога не се е случвало:
не са ме дебнали оръдия, очи развратни,
не са протягали одрипавели хора длан към мене
и всичко – политика, обич, звън камбанен –
далече нейде в бъдното ме чакат.
В такива случаи е хубаво да си представям
как ще поплача за погубения си живот
и над легла, полутела, раздърпани възглавници
огъва люлякови клонки вятърът,
а щом последният ни земен съд настъпи,
как ще застана до добрите си приятели,
със тънка риза, ленено палто облякъл,
отвъд дим на цигари, кръчми, погребения,
очи в очи с една достойна и рушаща се страна,
в главата си със спомена за сняг –
като че ли мазилката на катедрала
ще рухне в тишината изведнъж.
Шандор Чори
Превод от унгарски език:
Иванка Павлова
