Илияна Кръстева, автор, вече добре познат на читателите на “Картини с думи и багри”, умее да превръща паметта, вярата и човешките рани в поетични пространства, където времето се движи като влак, а прошката – като светлина през мъглата. Днес тя представя две силни нови стихотворения – „Старите влакове“ и „Седемдесет пъти по седем“. В тях тя разгръща своя характерен образен свят: старите влакове, които носят спомени и тишини, и библейската мярка на прошката, превърната в лична битка за свобода. Поезия, която диша с ритъма на пътуването, на болката и на онова трудно, но спасително „пусни и върви“.

СТАРИТЕ ВЛАКОВЕ – стихотворения на Илияна Кръстева

СТАРИТЕ ВЛАКОВЕ

Не бързат заникъде старите влакове. Светят
в очите им, скрити зад мъхест зид къщички,
черкви понесли си кръста, гърбави мостове,
ридове стръмни с дъги над белите брястове.

Светът полюлява се захвърлен в купето като
вестник прочетен; под обелки от ябълки дреме
и чака да скочи в движение. Железните релси,
кръстосали мечове, се надпреварват с времето.

Не бързат заникъде старите влакове. Тръгват
нанякъде. Поклащат се. Подсвирква мъглата
прозрачна, прогонила вятъра, плаши птиците.
Облегнали лакти, бръщолевят си непознати.

Пренасят спомени за преживените пътища с
мирис на сажди, глъчта, оркестрите, цветята,
разделите и табелите за свободни квартири.
Проскърцват спирачки пред райската гара.

СЕДЕМДЕСЕТ ПЪТИ ПО СЕДЕМ

Когато апостолите попитали колко пъти е възможно да се прости на човек:
„До седем пъти ли?“ – Спасителят отговорил: „Не до седем, а до седемдесет
пъти по седем“.

Седемдесет пъти по седем ти простих
и отдалеч си позволих да те обичам.
Затворих недовършени мечти. Крила
разперих счупени преди да литна.

Но ти се връщаше в мен като в град,
в който биеха ръждясали от дъжд
камбани, и по изпепелената душа
коне от огън препускаха в съня ми.

Забили пръст в заревото на нощта,
пророци без лица, предричаха ни
битки без победители и победени.
Горяха клади от безименни комети.

И в пясъка край неизвестното море
следите от жаравата просветваха.
По вените ми, скитаха се ледени
реки, в които мракът се оглеждаше.

Седемдесет по седем пъти ти простих.
Не мога повече да те обичам. Върви!
И с Богом. Седемдесет пъти по седем
ми прости за щастието невъзможно.

Илияна Кръстева