В днешната публикация представяме две нови, непубликувани стихотворения на Тодор Билчев – „Зависимости“ и „Изплакана песен“. В тях поетът се обръща към две различни, но свързани теми: човешкото живеене и поетическото мълчание. „Зависимости“ е философски текст за онова, което държи човека жив; това не са славата и богатството, а простото усещане за присъствие: звукът на щапукащата вода, никнещите цветя, гъделът на живота, песента на птиците. Това е стихотворение за малките опори, които правят съществуването смислено. „Изплакана песен“ е стихотворение за поета, който мълчи, защото няма кой да го чуе. За думите, които не искат да бъдат огнени езици, а дарове; за песните, които преобразяват, а не наказват; за душата, която се отваря само когато срещне слушател. Два текста, които се допълват: единият говори за човека, другият – за поета; единият за живота, другият – за словото; единият за гъдела на живеенето, другият – за болката на мълчанието.
ИЗПЛАКАНИ ПЕСНИ – стихотворения на Тодор Билчев
ЗАВИСИМОСТИ
Единствената грижа на човека –
да се помине колко може късно.
Дори животът му да стигне века,
и миг да му дадат, ще го откъсне.
Че той не иска почести и слава.
И беден, и богат, искра му стига,
която, че е жив му съобщава.
След нея, който иска да пристига.
Това не го интересува никак.
По-важно е за него, че щапука.
И вижда как цветя в земята никнат.
Че още не е тръгнал. Че е тука.
И все усеща онзи странен гъдел,
на който всички казват му „Живея!”.
И радва се, че още ще го бъде.
Да чува стига му, че птички пеят.
От много грижи – най-голяма тази.
Най-малката – че може да замине.
До днеска щом животът се опазил,
човечеството няма да загине.
А този, който за човек се смята,
и е загрижен тъй да оцелее,
с такива грижи нека на земята,
за смях на боговете, не живее.
Коварни мисли се роят в главата,
които през нощта си ти сънувал:
Небето независимо е от земята.
Но как без нея то да съществува?
9.07.2026 г. 11.11 ч.
Русе
ИЗПЛАКАНА ПЕСЕН
Мълчи сред крясъка неистов на тълпата.
Защитна реч не иска да пророни даже.
Защо ли на поета да звънти душата,
когато няма на кого слова да каже?
Не може песните, с кръвта му напоени,
на злобата да бъдат огнени езици.
И както мъртви телевизорни антени
да са украсата на книжните корици.
Че дарове са те, кои преобразяват
дори и най-коравите сърца човешки.
И дадени единствено да разкрасяват,
а не да ни повтарят миналите грешки.
И сигурно тогава чак ще проговори,
когато увери се някой, че го чува.
Заключена, душата му ще се отвори.
Платно на щастието вятър ще надува.
Затуй сега, в мълчанието зло заключен,
умира той, ала душата му живее.
Откакто се роди, човек е тъй научен,
от скръб когато трябва да заплаче, пее.
12.07.2026 г. 2.13 ч.
Обретеник – започнато
13.07.2026 г. 15.15 ч.
Русе – завършено
Тодор Билчев
