ВЪВ ФОКУСА НИ: ПАБЛО ПИКАСО
Във фокуса ни – Пабло Пикасо! На 25 октомври отбелязваме 145 години от рождението на Пабло Пикасо, художника, който не само преобразява живописта, но променя представите за видимото, за художествената свобода и за самото предназначение на изкуството. След него изображението вече не е длъжно да възпроизвежда света такъв, какъвто окото е привикнало да го разпознава. То може да разглобява формата, да събира различни гледни точки и да търси реалност отвъд привидността.
В речта си от 1 май 1957 г. Жан Кокто не наблюдава Пикасо от историческа дистанция. Той говори като негов приятел, съмишленик и участник в творческата общност на Монпарнас, където художници, поети, музиканти и писатели от различни националности изграждат нов художествен език. Амедео Модилиани, Гийом Аполинер, Константин Бранкузи, Макс Жакоб, Игор Стравински и техните съвременници не просто споделят едно време и пространство. Всеки по свой начин участва в революцията, която преобразява цялостното мислене за изкуството.
Портретът на Пикасо, създаден от Кокто, се движи между личния спомен, живия анекдот и критическото прозрение. Художникът се появява като гениален събирач на овехтели вещи, като приятел, който мълчаливо помага на другите, като разрушител на установените правила и като човек, принудил публиката не просто да разпознава познатото, а да се учи да вижда отново. Според Кокто Пикасо не следва Красотата и не върви редом с нея. Той я изпреварва, за да я застави да се променя. Именно в това непрекъснато движение, в отказа от повторение и в способността всяко ново произведение да подлага на съмнение предишното се съдържа една от най-трайните следи, които художникът оставя върху съвременния човек и изкуството след него.
Представяме текста в превод на Огнян Стамболиев, предоставен от преводача за публикация в сп. „Картини с думи и багри“.
Пабло Пикасо, 1916 г.
25.10.1881 – 08.04.1973
ПИКАСО, ИЛИ ХУДОЖНИКЪТ, КОЙТО ИЗПРЕВАРВА КРАСОТАТА – реч на Жан Кокто
Реч при откриването на една изложба
Монпарнас и интернационалното братство на изкуството
Когато бяхме млади, всички живеехме в Монпарнас. Бедни и весели, нямахме политически, социални или национални разногласия. Затова, когато ме питаха кого смятам за най-големия сред френските художници, аз неизменно отговарях: „Пикасо“, забравяйки, че всъщност той е испанец. Забравях също, че Стравински е руснак, а Модилиани е италианец.
Бяхме едно цяло и макар че често се карахме, между нас царуваше своеобразен интернационален патриотизъм. Този патриотизъм беше особена привилегия на Париж, защото градът често оставаше загадка за чужденците.
И все пак не бива да се забравя, че Пикасо е испанец. Когато той „блестящо оскърбява“ човешкото лице, това не трябва да се възприема като обида. Постъпва така, както биха постъпили неговите съотечественици, когато оскърбяват Мадоната, ако тя не е изпълнила тяхно желание.
А Пикасо винаги иска нещо и настоява целият свят и цялата материя да му се подчинят!
Пикасо и затворът на видимото
Когато го наблюдаваш как работи, си мислиш, че и той като всички нас е скован от ограничените измерения и че, когато рисува, използва същите средства като нас. С други думи, той е затворен между четирите стени, но всъщност измеренията са само три.
И какво прави нашият герой, заключен между четирите стени?
Той рисува и по стените на стаята, в която се намира. Дълбае по тях с нож. Без бои рисува с кръвта си. Дращи с ноктите си. Накрая се опитва да избяга от затвора, да пробие дебелите стени, да пререже решетките.
Този човек живее в постоянна борба. Иска да се изтръгне от пределите на собственото си аз. Когато приключи работата си, прилича на избягал на свобода каторжник и напълно естествено след него хуква тълпа преследвачи с пушки и кучета.
Но затова пък го обичат всички, които обожават свободата, а също и избягалите каторжници.
Един гениален вехтошар
Искам сега да разкажа за времето, когато се запознахме.
Срещнах Пикасо доста късно, през 1916 година, когато живееше недалеч от гробището на Монпарнас, към което гледаха прозорците на квартирата му. Тъжна гледка, но впечатленията от външния свят не го занимаваха особено, освен ако не му бяха необходими за рисуването.
Събираше каквото му попаднеше. Беше гениален вехтошар, същински крал на вехтошарите. Щом излезеше от дома си, започваше да прибира каквото види и да го носи в ателието. Там всяка нова вещ трябваше да му служи, а той я издигаше в нов, по-висок ранг от останалите.
Важна роля играеха не само ръцете, но и очите му, които подбираха и оценяваха всяка дреболия.
Ако се вгледате по-внимателно в неговите платна, сигурно ще успеете да разпознаете квартала, в който е живял. В тях ще откриете подробности, които разсеяният поглед не забелязва: рисунки с тебешир по тротоара, витрини, афиши, газени фенери, кошчета за смет.
Още от първите му, така наречени „кубистични“ картини могат да се отгатнат маршрутите на неговите разходки, от вестникарската будка до галантерийния магазин в Монмартр. От старото и овехтялото той създава ново. То може да изглежда необикновено, но винаги покорява със своя реализъм.
Особеният реализъм на Пикасо
Нека се разберем какво аз наричам реализъм.
Да се говори за абстрактната живопис сама по себе си няма особен смисъл, защото всяка живопис предава идеята на художника или в крайна сметка представя самия него.
Пикасо никога не си е поставял за цел да създава абстрактна живопис. Той страстно търси сходството и го довежда до мярата, при която човешкото лице или предметът могат да изгубят своята обичайна изразителност, но да придобият друга сила.
Веднъж, когато излязох от хангара, където Пикасо работеше върху фреската „Война и мир“, природата ми се стори бледа и направо безинтересна.
Години наред постимпресионистите вярваха, че са победили фотографията, плеоназъм, който трябва да бъде преодолян. Това обяснява защо импресионистите бяха отлични майстори на цветната фотография. При Дега това буквално се хвърля в очи.
Публиката винаги цени преди всичко изобразения предмет, а не самата живопис. Мнозина предполагат, че обичат живописта, докато всъщност предпочитат моделите, които художникът избира като повод да се изрази и чрез тях да нарисува собствения си портрет.
Независимо дали художникът рисува човешко лице, натюрморт или пейзаж, резултатът винаги е автопортрет.
Ето и доказателството: когато видите Мадоната на Рафаел, няма да кажете: „Това е Мадона“, а: „Това е Рафаел“. Пред „Момичето с перлената обица“ на Вермеер ще кажете: „Това е Вермеер“. Ако видите анемони, рисувани от Реноар, няма да кажете: „Това са анемони“, а: „Това е Реноар“.
По същия начин, когато видите жена, чието око не е нарисувано на обичайното място, няма да възкликнете: „Ето жена, чието око не е на мястото си“, а ще кажете:
„Да, това е Пикасо!“
Революцията, която започна незабелязано
Вече казах, че се запознах с Пикасо през 1916 година. Тогава Монпарнас беше западнал квартал. Ние отивахме там, сякаш нямахме никаква работа, но така само изглеждаше.
Младите често имат вид, че се шляят и безделничат.
В Париж винаги е имало квартали, които очакват своя звезден час. Днес това е Сен Жермен дьо Пре. Някога беше Монмартр, а в наше време, което някои наричат „героично“, дойде редът на Монпарнас.
Но ние не безделничехме, когато обикаляхме улиците в компанията на Модилиани, Кислинг, Липшиц, Бранкузи, Аполинер, Макс Жакоб, Блез Сандрар, Пиер Реверди, Андре Салмон.
Всеки от тях, без вероятно да си дава ясна сметка за това, извършваше истинска революция в изкуството, литературата, живописта или скулптурата.
Тази революция протече при крайно необичайни и любопитни обстоятелства, в разгара на войната от 1914 година. Войната беше толкова странна, че всеки от нас, като мобилизиран, можеше безпрепятствено да преминава от „фронта в Париж“ към другия, истински фронт на военните действия.
Така живееше Аполинер. Това подкопа силите му дотолкова, че той умря в деня на примирието. А ние решихме, че градът е украсен със знамена в негова чест и в чест на нашия „художествен патриотизъм“.
Революцията премина почти незабелязано. Когато всички, които имаха основания да се страхуват от нея, най-сетне разбраха в какво се състои и решиха, че вече трябва да се борят с нея, беше станало късно.
Ние се възползвахме от това, че градът беше почти опустял и сякаш очакваше да бъде превзет. Заехме позициите си и от този момент славата ни започна да расте.
От пет франка до седемнайсет милиона
Ето един пример за контраста между две епохи.
Когато Модилиани рисуваше моя портрет, работеше в ателието на Кислинг на улица „Жозеф Бара“. Не знам какво се случи с портрета на Пикасо от Кислинг, в който художникът беше представен как работи в дъното на стаята, облечен в черна карирана риза.
Портретът ми от Модилиани беше нарисуван върху голямо платно. Той ми го продаде за пет франка. За съжаление, не ми стигнаха парите да наема носач, който да го отнесе у дома.
Кислинг взе единайсет франка назаем от собственика на кафене „Ротонда“ и му предложи в замяна картината. Човекът се съгласи и платното започна околосветското си пътешествие, което завърши в Америка, където цената му достигна седемнайсет милиона.
Разказвам тази история не за да изразя съжаление какви богаташи можехме да станем, но не станахме. Искам да подчертая стремителността, с която преминахме от революцията към пълноводието. Макар днес някои да ни упрекват за това, мисля, че просто не можехме да постъпим по друг начин.
Легендата за богатството
Ето още една история от времето, когато Пикасо живееше в Монпарнас.
В ателието му цареше страшен хаос. Рисунки покриваха целия под. Когато един от първите му меценати отишъл там, се навел и вдигнал една от тях. Попитал Пикасо колко струва.
„Петдесет франка“, отвърнал художникът.
Тогава посетителят погледнал многобройните рисунки, които се въргаляли по пода, и възкликнал: „Но вие сте много богат човек!“
Неотдавна крадци нахлули в жилището на Пикасо на улица „Ла Боеси“, но намерили само непрано бельо.
Ние, младите хора от Монпарнас, без, разбира се, да го осъзнаваме, извършихме цяла революция, която като всички революции започна нелегално. В нелегалния клуб на улица „Юйгенс“ се събирахме, за да четем стихове и да изпълняваме своята музика. По-късно го нарекохме „Шесторката“.
За разлика от своите събратя художници Пикасо вече беше прочут и продаваше произведенията си на добра цена. Раздаваше наляво и надясно свои рисунки и гвашове и си затваряше очите, когато приятелите му ги продаваха. Така им помагаше да преживяват.
Легендата за Пикасо егоиста беше изцяло невярна. Всеки, който го познаваше, знаеше, че винаги е помагал на приятелите си, оставайки в сянка и без да вдига шум около доброто, което е направил.
„Парад“ и срещата с театъра
В края на 1916 година аз отведох Пикасо в Рим, където беше и Дягилев със своите „Руски балети“. Нашите нападки срещу последните му постановки му се сториха напълно справедливи и той започна да взривява нови бомби.
Беше довел във Франция група изключително талантливи руски художници: Леон Бакст, Александър Беноа и Михаил Ларионов. Сега покани Пикасо, Жорж Брак, Андре Дерен, Анри Матис и Анри Лоран. Опита се да привлече дори Огюст Реноар, но той беше вече твърде стар и болен.
Монпарнас беше възмутен, когато Пикасо наруши Аристотеловите закони и ме последва в Рим, за да работи върху балета „Парад“ по музика на Ерик Сати.
Тържествено, почти като на годеж, обявихме пътуването в Рим в салона на Гертруд Стайн.
В работата ни се включиха италианските футуристи, начело с Маринети: Енрико Прамполини, Джакомо Бала и Карло Кара. Те великодушно ни помогнаха да изработим костюмите на Пикасо и да осъществим постановката.
Бяхме убедени, че балетът ще се хареса на всички. Работехме с удоволствие и се надявахме, че и публиката ще изпита същото. Не се съмнявахме, че „Парад“ ще се превърне в значително събитие и ще предизвика голям скандал в театралния живот на бурната 1917 година.
За първи път балетът беше представен в театър „Шатле“. Ако тълпата не ни линчува и не ни изхвърли на улицата, това беше само защото Аполинер носеше военна униформа. Заради раната на слепоочието си, предсказана от Джорджо де Кирико, той ходеше с бинтована глава, а превръзката му внушаваше уважение на наивната и патриотично настроена публика.
Да, само това ни спаси!
След едно от първите представления, когато страстите вече се бяха поуталожили, чухме господин от партера да казва:
„Ако знаех, че ще бъде толкова глупаво, щях да доведа и децата да се посмеят!“
Тази фраза ме кара да си припомня и друга, която неведнъж съм чувал пред платната на Пикасо: „Малкият ми син може да го нарисува по-добре!“. Или: „Дъщеря ми ще го нарисува по-добре!“
Простотата, която изглежда недостъпна
Всеки шедьовър, всяко значимо произведение на изкуството изглежда много просто. А когато художникът съзнателно се стреми към такава простота, публиката обикновено не успява да го разбере. За съжаление, хората са по-склонни да предпочитат трудните неща. Но онези, които разбират таланта, знаят, че истинският творец винаги търси простотата на изказа.
Може да възразите, че произведенията на Пикасо съвсем не са прости. Не е вярно!
В противовес на всички школи той тръгва не от незавършеното към завършеното, а, воден от вътрешна хармония и избягвайки естетизма, върви от завършеното към незавършеното, към безкрайността. Оставя пространство за загадката и въображението.
Не е ли това истинско уважение към публиката, когато художникът ѝ казва:
„Ето ви моето произведение. Ако можете, завършете го сами във вашия ум и във вашето сърце!“
Първият въпрос, който картините на Пикасо предизвикват, винаги е един и същ:
„Какво означава това?“
От векове публиката е жертва на грандиозни измами. Лъжат я с повече или по-малко изкусно изработени бутафории за ума и очите. Показват ѝ отдавна познати неща, защото знаят, че тя предпочита да среща онова, което вече разпознава.
По-лесно е да разпознаваш, отколкото да опознаваш. Разпознаването не изисква особено усилие. Много хора вярват, че обичат живописта само защото откриват в нея познати предмети.
И тук започва необикновеното.
Художниците, неудачно наречени „кубисти“, име, родено от една шега на Матис, се отказаха от всяка подобна примамка.
Предметите в царството на Пикасо
Предметите се подчиняват на Пикасо така, както дивите зверове са се подчинявали на песента на Орфей. Той ги повежда, където пожелае, към царството, което управлява и в което налага собствените си закони.
Но предметите остават разпознаваеми в неговите платна, защото Пикасо винаги е верен на идеята, заложена в тях.
Главата на бика си остава глава на бик, детето си остава дете, а безкрайните изменения в изобразяването на предметите съхраняват помежду си фамилно сходство, подобно на фотографии в семеен албум.
Веднъж, на изложба в Рим, застанал пред портрет на Франсоаз Жило, станах свидетел на забавна сценка.
Служител от музея закри половината от лицето в картината с фуражката си и попита една посетителка:
„Какво виждате сега, госпожо?“
„Профил“, отвърна тя.
Тогава той закри профила върху картината и отново попита:
„А сега какво виждате?“
„Друг профил.“
Това беше модният кок на Франсоаз Жило.
„Ето, че разбрахте“, каза служителят.
Всъщност нито той, нито дамата бяха разбрали нещо. А и нямаше какво да разбират.
Главното е да усетиш, да почувстваш душата и терзанията на човека, който взема образи и предмети от външния свят, за да ги пресътвори чрез своята удивителна самобитност.
Художникът, който отказва да мами публиката
Пикасо е първият сред живописците, който не мами публиката. И това не е парадокс.
Апелес мамел дори птиците, които приемали нарисуваното от него грозде за истинско.
В борбата на нашия художник да се измъкне от затвора има и мигове на отдих. Не искам да кажа мигове на умора. Тогава се появяват произведения, по-безобидни от обикновено. Цветовете се смекчават, формите стават по-приятни за окото. Такъв е например портретът на неговия син Пол.
Това са мигове на отдих във войната с платното, което мрази да бъде покривано с боя и сигурно си мисли: „Колко ме цапат, насилват и измъчват!“
Но когато Пикасо е истински Пикасо, той довежда своя реализъм до краен предел. Това е неговият особен реализъм. И ако той не съвпада с вашите представи, това не е причина да бъде отхвърлен.
Собственикът на кафене „Льо Каталан“ веднъж признал на Пикасо, че не разбира нито една от картините му. Художникът го попитал: „Разбирате ли китайски?“
„Не“, отвърнал човекът.
Тогава Пикасо му казал: „Всичко на този свят трябва да се учи.“
И е напълно прав. Нашето условно изкуство е напълно неразбираемо за хората, които не познават неговия език. Не можеш лесно да скъсаш с обичайното и да признаеш, че изкуството не е длъжно непременно да се харесва и да бъде разбираемо от пръв поглед.
На изложбата в Лувъра, в павилиона „Флора“, забелязах колко много посетители се задържат пред картините и се опитват да разшифроват техния език.
Те грешат, когато мислят, че художникът трябва да се приравнява към вкуса на тълпата.
По-справедливо е тълпата да се издига до художника, вместо да се отнася към него като към радиоапарат, който включва, когато пожелае, или като към кранче за топла вода.
Твърдя, че ако по радиото предаваха истинска музика, хората постепенно щяха да свикнат с нея и да се откажат от сладникавите тенорчета и вулгарните мецосопрани от вариететата и кафешантаните.
Пикасо никога не се приравнява.
Той властно принуждава останалите да го приемат такъв, какъвто е. Дори когато общува с някоя политическа партия, не се отказва от своите изключителни права.
Такъв го познавам. Такъв вярвам, че ще остане до смъртта си, ако смъртта изобщо се осмели някой ден да се изпречи на пътя му.
Пикасо е движение, а не школа
Не се заблуждавайте: кубизмът е класицизъм, дошъл да смени романтизма на фовистите.
Ето защо, за голяма изненада, много кубисти предпочетоха Енгр пред Дьолакроа, макар тогавашната младеж да приемаше втория за революционер, а първия за академичен художник.
Именно кубизмът имаше честта да опровергае тази заблуда на младежта, увлечена от страстта на Дьолакроа и неспособна да разпознае новаторството на Енгр.
Постепенно художникът се променяше. Пикасо изобщо е движение, а не школа.
Неговият тайфун достигна своя апогей във фреската „Война и мир“, където той обедини „Турската баня“ на Енгр и „Влизането на кръстоносците в Константинопол“ на Дьолакроа.
Разбира се, нищо в нея не напомня непосредствено за едната или другата картина. Но спокойната мощ и буйната сила са се слели в едно цяло.
Родила се е удивителна фреска. Тя изглежда незавършена, но предизвиква размисъл, чието начало е „Гуерника“.
Опасната свобода на Пикасо
Прекрасно разбирам, че ураган като Пикасо е направо опасен за младите. Опасен е, защото затваря всяка врата, която сам е отворил пред тях. Да тръгнеш след него означава да се окажеш пред затворена врата.
И все пак той е въплъщение на надеждата. Доказва, че индивидуализмът не е обречен на смърт и че изкуството може да въстане срещу идеала на мравуняка. Не е ли странно, че човек, чието творчество е толкова херметично, е достигнал слава, подобна на славата на достъпния Виктор Юго?
А може би днешната младеж мисли повече и търси повече, за да разбере творец като него.
В произведенията на Пикасо няма нито гримаси, нито карикатури. В тях има изразителност. Трудът изисква преди всичко търсене. Пикасо отначало намира, а после търси.
Необикновеността на картините му обезкуражава рутинерите и ленивите. Те са готови да закрещят с пълно гърло, че произведенията му не струват, че в тях няма единство. Но единството не бива да бъде повърхностно и незадълбочено.
Пикасо научи и мен, и редица мои връстници, че човек не трябва да се тревожи за повърхностното единство. Не бива да остава неподвижен в една точка и на едно място. Трябва да бъде подвижен като жонгльорите и акробатите в цирка. С всяко ново произведение трябва да бъде готов да отрече предишното и да започне отначало.
Да изпревариш Красотата
„Да, но на вас ви помага името“, ще кажете вие. Често чувам младите да повтарят: „На вас ви е лесно, вие можете да правите всичко, каквото поискате.“
И тогава аз изброявам всички трудности, които известността ни налага. Да, от нас непрекъснато искат повторения и ни упрекват, когато отказваме да се повтаряме. Ние сме задължени на Пикасо, защото той ни научи да се обновяваме непрестанно, понякога до неузнаваемост.
Ще ви разкрия една от големите му тайни: той изпреварва Красотата!
Да, затова картините му на пръв поглед изглеждат уродливи. Позволете ми да поясня. Човекът, който изостава от Красотата, става вял и неизразителен. Онзи, който върви в крак с нея, става банален. А който я изпреварва, принуждава самата Красота да тича след него, да се задъхва, да се ядосва и да се изморява.
С времето тази умора ѝ придава нова прелест.
Мисля, че няма нищо по-безнадеждно от това да вървиш редом с Красотата или след нея. Трябва да я изпреварваш, да я надминаваш, да я принуждаваш да се движи.
Само умората ще придаде нова прелест на прекрасната грозота на главата на Горгоната Медуза.
Живопис, създадена със собствени думи
Бих искал да се извиня за малко нестройната си реч. Трудно е да следваш точен маршрут, когато изследваш човек, обявил живописта за „занятие за слепци“.
Пикасо ми разказваше как в Авиньон срещнал стар и почти сляп художник, който рисувал папския дворец. До него стояла съпругата му. Тя гледала двореца с бинокъл и му описвала подробно онова, което виждала, а художникът рисувал по нейните думи.
На Пикасо, разбира се, не са му необходими чужди описания. Той рисува всичко със собствените си думи. Затова в картините му се усеща непосредствената и несравнима сила на Въображението.
У всеки от нас се крие нещо тъмно, което познаваме слабо или съвсем не познаваме. Това тъмно едновременно иска и не иска да излезе навън.
Такава е трагедията на изкуството: истинска борба, подобна на борбата на Яков с Ангела.
Не мисля, че дори едно от произведенията на Пикасо, ако не броим керамиките, създадени в мигове на отдих, е било сътворено без тази страшна борба със самия себе си.
Фридрих Ницше говори за мъжете майки, за онези, които непрекъснато раждат и са лишени от критически дух. Това е сякаш пророчески портрет на Пикасо, който подобно на великите творци е едновременно мъж и жена, някакво чудновато семейство.
И мисля, че в това семейство непрекъснато се трошат чинии!
Художникът, от когото другите крият картините си
През 1916 година Пикасо пожела да ме нарисува в костюма на Арлекин. Получи се кубистична картина, в която трудно можеше да бъда разпознат.
След сеансите се разхождахме из Монпарнас и посещавахме ателиетата на художници. Те веднага скриваха произведенията си в шкафовете от страх да не бъдат видени от Пикасо.
„Ще ми открадне начина, по който рисувам дърветата“, казваше единият.
„Пикасо ще ми вземе идеите“, тревожеше се друг.
Тези художници придаваха огромно значение на всяка дреболия и се страхуваха от Пикасо, защото добре знаеха, че той ще види, ще погълне всичко, ще ги изпревари и после ще възпроизведе видяното с блясък, който те не могат да достигнат.
Можеш да обичаш Пикасо или да не го обичаш, но едно е безспорно: той привлича вниманието на свят, който може би отдавна е охладнял към изкуството и го възприема като ненужен разкош.
Пикасо сред поетите
Сред близките приятели на Пикасо, освен мен, бяха Аполинер, Андре Салмон, Макс Жакоб, Гертруд Стайн, Пиер Реверди и Пол Елюар. Все поети!
Не е ли знаменателно, че Пикасо предпочита обществото на поетите пред това на художниците?
Защото и самият той е голям поет. Картините му говорят, при това на нашия език. Той притежава собствен визуален синтаксис, подобен на синтаксиса на писателите. Всяка негова творба се стреми да се превърне в онова, което Гийом Аполинер наричаше „поема събитие“. А когато Пикасо премине към нов синтаксис, създава поредната серия, която непременно увенчава с някоя картина събитие.
Приятелството отвъд художествените движения
Нека се върнем към Монпарнас.
Нашата компания се разпадна със зараждането на сюрреализма. Движението „Дада“, с Тристан Цара, Ханс Арп, Марсел Дюшан, Франсис Пикабия и Жорж Рибмон-Десен, предшества сюрреализма, под чието знаме се сражаваха Андре Бретон, Пол Елюар, Луи Арагон, Робер Деснос, Макс Ернст, Жоан Миро, Андре Масон и Паул Клее.
А Джорджо де Кирико упорито отричаше своето участие.
Сюрреалистите тогава още не се наричаха сюрреалисти. Ние веднага се скарахме, защото аз не бях свикнал да изпълнявам заповеди. В сюрреализма властваха строги закони. А аз съм свободен човек. Винаги съм бил такъв. Когато се скарах със сюрреалистите, всъщност се борех за същото, което искаха и те. Разликата беше, че аз бях сам, а те бяха група.
Привлякоха към себе си и Пикасо, но той не участваше в спора ни, продължил цели седемнайсет години. Това ни най-малко не помрачи нашето приятелство.
Постепенно всички се помирихме. Елюар стана мой голям приятел, когото, уви, не след дълго изгубих. Елюар, с когото някога воювах! Но можеше ли всъщност да се случи нещо друго?
В наше време стилът на споровете се промени. Политиката придоби огромно значение. Едни тръгнаха наляво, други надясно. Стана по-трудно едновременно да кажа, че мой учител е бил Пикасо, и да призная влиянието на стареца Ерик Сати и на детето Реймон Радиге.
Човекът зад легендата
Ако сте виждали Пикасо само на фотографии, бих искал да ви го опиша.
Той е доста нисък. Има изящни ръце и нозе и страшни очи, които ви пронизват и виждат скритото. Неговите остроти действат като леден душ. Можеш да настръхнеш от студ под него, но той винаги ще ти бъде от полза. Няма да се разболееш. Думите му попадат право в целта. Често техният смисъл се оказва по-широк от предварителното му намерение. Рядко се случва на следващия ден човек да не се замисли над тях, да не извлече поука и да не се вгледа по-дълбоко в себе си.
Пикасо обожава афоризмите и парадоксите. Пикасо не е реч, а изречение. Неговият лиризъм никога не се разлива като буен поток. Той се съсредоточава върху предметите, които оглежда и обикаля от всички страни.
Говорех за приятелите на Пикасо, а сега забелязвам, че съм се отклонил към нещо съвсем друго. Всъщност това е напълно в духа на нашия художник: да тръгне на път, без да знае къде точно ще стигне, но въпреки това пътуването да завърши с неговия триумф.
Не бих могъл сега да разкажа, а и времето няма да ми стигне да обясня как се извършва тази смяна на аурата при него.
Достатъчно е да види късче хартия и изведнъж да се изправи като чистокръвен кон.
Остава ми само едно: да се поклоня пред този папа, пред този Борджия, пред тази църква, чиито първи мъченици са били прокълнатите художници, начело с Ван Гог.
Но вече говорим за неща, които излизат извън рамките на обещания от мен дружески шарж.
1 май 1957 г.
Жан Кокто
превод от френски: Огнян Стамболиев
