КОМА – разказ на Валентин Баров
В три през нощта ме събуди хлопане по портата, яростният лай на йоркито и съседските кучета и пресипнал гласец, който едва долових.
Наметнах якето. Светнах лампите и отворих портата. Едва различих силуета на дребничкия Стоян Рамаданов – Аго Мечка. Беше се подпрял с една ръка на дирека на пор- тата и дишаше тежко и хрипливо. От къщата му до лечебницата са близо осем километра. Подмиших го и въпреки протестите му почти го внесох в стаята. Дадох му да пийне водица и като се посвести, успя да изхрипти:
– Докторе, хайванчето[1] се отели, престара се и падна, обръща очите. Ще мре…
Анамнезата беше достатъчна. Преведох си го. Кравата се беше отелила. Дала много коластра и беше изпаднала в хипокалцемична кома.
Предположих. Започнах да приготвям необходимото за лекарската чанта. Вече готов, натоварих всичко в джипа. Качих през стъпалото и Аго Мечка и закатерих баирчината в тъмницата.
Светлината на фаровете издигаше стена, минавайки през мъгливите долове, но след половин час вече бяхме горе, до чешмата. Старчето до мен не спря да трепери. Мислех си кого първо ще свестявам – него или кравата.
Влязохме в полутъмния обор. Предположението след тридесетгодишния ми стаж се оказа правилно. Терапията не беше сложна, но понякога нещата се закучваха. След правилната доза инфузия на препарат с калций, магнезий и фосфор кравата облизва нос и изправя глава. Вирва уши. Това беше прогнозата, но въпреки максималната доза – не стана. Личеше, че се гевези[2]. Погледнах Аго Мечка. Беше отпуснал ръце в безпомощност.
– Аго, иди донеси една кофа студена вода – реших да действам по-радикално и не толкова професионално.
Това не се прави пред стопанина. За младите колеги го пиша. Старите го знаят.
Старецът взе кофата и излезе от обора.
Взех остена, подпрян на стената, и яко опасах два пъти по гърбината клетото животно. То скочи и отиде направо на яслата със сеното.
худ. Калин Терзийски
Когато старчето донесе кофата и видя, че кравата яде на яслата, изпусна кофата с водата и седна на прага на обора. После стана, та я прегърна през шията и се разрида като дете.
– Майче, майче, какво щях да правя без тебе. Благодарско, докторе! Благодарско, сине!
Събрах инструмента.
Развиделяваше се. Старецът ме закани поне чай да изпием. Останах. Вече се притеснявах повече за него. Близо 90-годишен беше. Осем километра беше тичал до долу. Устните му още бяха сини от кислородната недостатъчност и слабото вече сърце.
– Как си, Аго, хайде, ще влезем за по чай… Ама не искаш ли да те откарам до доктора?
– А не, сине. Нали сторихме каквото трябва. Дигнахме хайванчето. Сега ще пийнем чай с медец и ще се свестя. Котешка стъпка има в него. И Левски го е пиел такъв.
Сетих се, че старецът е бил учител по история. Учител, водар, градежник. А сега на 90 години живееше сам в планината. „А аз съм седнал да го мисля“ – засрамих се в себе си.
Сипа чая с треперещи ръце и остави буркан с мед с дървена лъжица вътре.
– Медът, докторе, само с чисто дърво се бърка и в горещ чай не се слага. Чаят трябва да е тъй марен[3], че с кеф да го пиеш, и тогаз се туря медът.
Знаех, разбира се, но уважително го изслушах. Навън съвсем се развидели, но още не смеех да оставя старчето.
Разказах му за случката с мечката, която подплаши кончето горе на чуката. За докторката, дето ни спаси. За баба Събка, дето ни нахрани и подслади с баклава и локум. Исках да го разсея и успокоя.
Замисли се нещо дядо Стоян. Загледа някъде в миналото. Забрави, че съм там. Аз загледах снимките на дедите му по стената. После се сепна.
– Докторе, изпий си чая, че изстина!
Разбрах, че мога да си ходя. Отидох да проверя кравушката дали е на мястото си. Всичко беше наред. Дадох наставления и затоварих багажа си в джипа долу, до чешмата. Старчето вече пъргаво помагаше с каквото може. Подаде ми някакво шише.
– Валко, това, сине, е дюлева ракия с разни треви в нея. Пийвайте с булката вечер по чашка, па дано ви е весел креватът – смигна ми хитро дядката. – А сега аз ще туря да сваря една родопска тарана[4]. После ще ида до пощата да изтегля пари и те чакам за обяд – хем да хапнем, хем да си оправим сметките, хем да ти разкажа за тате и за твоята баба Събка. Някога я чаках да порасне, та да я искам. Тате викаше да я крадем, ама мащехата я хариза още дете на един от Чуката, че да не храни още едно гърло. Още ми е на сърце…
Запалих джипа и забързах да стане обяд. А в главата ми все думите на агата: „В планината, докторе, се живее с кураж и честност!“. Знаех какво ме чака – по обяд да ми разкаже и за двете.
[1] добиче
[2] глези
[3] състояние на чая между топло и горещо.
[4] родопска трахана (разговорно „тарана“) – ястие, подобно на гъста супа, в което има месо, боб и царевица, с което родопчани неизменно са посрещали своите големи празници. Приготвяли я за сватби, за курбани и за всички други поводи, когато се събират много хора.
Валентин Баров
Из “Срещи”, автор Валентин Баров, изд. Gaiana, Русе, 2022
