ЗАЗЕМЯВАНЕ – поезия на Лъчезар Селяшки

НОЕМВРИ. ВЕЧЕР

Как бързо притъмня. Всичко.
Силуети на крайпътни дървета –
все по-навътре, все по-безпаметно
в необятните дебри на тъмнината.
Звезди сред още топлите корони –
безброй сребърни гвоздеи –
проблясват с остра, студена светлина.
Денят с безпощадна лекота
се кръстосва с вечерта.
Събуден комин бълва черен дим,
сякаш забравен парен локомотив,
тревистозелен музеен експонат,
спрял на метри от отрязаните релси
на притихналата далнина.
Самотен, вкаменен стрелочник,
обут в ръждясали обуща
на железничарската си акуратност,
вдига внезапно ръка за поздрав
към комина със щъркелово гнездо.
Там луната – рижа котка –
с безгранично постоянство
разплита несвършващата нишка
от тъмната страна на сънищата.
И нищо друго. Нищо друго?
Само чезнещ глас на безпределната тъга,
само крехък звън от небесната камбанария,
приспивен звън за живи и за мъртви.

МАМА. ОЧАКВАНЕ

Обронила глава на дланта
на зимната вечер,
заспала си неусетно.
Твоето тихо дишане
прораства в мен –
червена роза,
с листа звънтящи
обгърнала сърцето ми.
Трохи вечерни
върху бялата покривка
сияят като съзвездие.
Душата ти синеока
сред него пак
безутешно ме търси.
Събуди се, мамо!
Аз съм –
твоят изгубен
сред градските дебри син.
Съцето ми е розов цвят,
възрадван от топлината
на твоята сълза пречиста –

безмълвната сълза,
която казва всичко.

СНЕЖИНКИ

Вървя между притихнали дървета,
по път, изпъстрен с утринна позлата.
Две бели пеперуди към морето
високо и зелено отлетяха…

Две бели пеперуди, две снежинки
докоснаха ме като полъх кратък
и се изгубиха в безкрая синкав,
отвъд – при мама и при татко.

КАК Е ТАКА…

Думите, нашите думи –
катерят се нагоре
по грубо варосаната стена
на дългия следобед,
сякаш неистови графити,
сякаш гущерчета от жар
с изгубени опашки.
Говорим си
на различни езици,
прегръщаме се
с привидна радост.
Край нас – огризки
от чужди възторзи,
край нас – откъслечно
цъфтящи обещания.
Прежуля слънцето –
негаснещ фас –
през избледнялата завеса
на мислите.
И аз, затворил очи,
те виждам – коленичила,
лице над моето
надвесила:
-Кажи ми как е така
да обичаш?

НОКТЮРНО

гледаш как в тръстиките
леко се полюшва
незримата птица
тишината

песен на щурец
в топла длан държиш
пръстен стародавен
лунно-златен

и расте небето
в очите ти сини
звездно полко цвете
диша лятото

ЗАЗЕМЯВАНЕ

Днес съм на слънчев хълм, сред необята,
разлистен лъч, от полъх бял докосван.
Усещам как от стъпалата боси
прорастват жадни корени в земята.

Какви ли тайни крият се дълбоко
под този хълм: замлъкнала камбана
на църква, златно кърваво имане?
Защо да питам? – светло е наоколо.

В мен багрите на есента се стичат
и се превръщам неусетно в ручей,
в дърво високо с клони многозвучни.
Все същият, но с нещо по-различен.

Лъчезар Селяшки

из „Камък и струна“, автор Лъчезар Селяшки, издателство „Ерго“-София, 2024

подбор Павлина Петкова