ЛЮБОВТА – стихотворения на Лили Чолакова

ЛЮБОВТА Е ИЗКУСТВО

Зимата нахлузи бялата си риза
(недолюбвана е, знаеше отдавна).
Бързо се превърна в скитащия призрак
и сред хората размяташе кинжали
бледи и студени – нейни братовчеди.
С наметало отчуждено ни прегърна.
Уж се позатопли, ала е до педя…
И тогава самотата се завърна.
Зимният ни ден смали се до петаче
като нещо, прекатурнато полека.
Спуснаха мъглите паяжини мрачни
и загубихме последната пътека
в нашата любов, с вините ни пропита
също като рожба, неизносена навреме;
страшна като хала, дето ни връхлита
със презумпцията всичко да ни вземе…
Слънцето е само близка перспектива
да затопли замразените ни чувства,
ако дотогава аз не си отида…
Размразяване с любов си е … изкуство!

ЗАГЪРНАТ С ОТЛОМКИ

Обратно да се връщам е излишно –
мостовете се срутиха отдавна…
Понякога избликнала въздишка
към тебе ме насочва със коварност
да видя сред миражите от вчера
как пътят ми тогава криволичи
в посоката на вятър привечерен
и с ласката на твоето ,,Обичам…”
А после изтънява светлината
през дупки в излинялата завеса
на чувствата, захвърлени нататък,
където тъмнината ги отнесе.
Така че е напразно да се връщам
към вчера на зачеркнатия спомен,
защото със отломките загърнат,
остана си завинаги бездомен.

ПРЕСУШЕНА СЪЛЗА

Жената е със свити рамене,
унило впила поглед във земята.
Над улицата слънце не пече,
а само вятър търси си приятел.
Години е на времето във плен
и двама сина – брястове изучи.
Но … после я забравиха съвсем.
В немилост падна също като куче.
*
Отдавна уморена и сама
жената вече никого не чака.
Потъва в смъртоносната тъга
и само в нея нещичко проплаква…
И пейките я гледат със печал-
без хора всички – стряскащо самотни.
Пристъпва и денят оплешивял,
дори не спира – плашещо сиротен.
И улицата празна е сега,
когато тя излиза да поседне –
жената с пресушената сълза,
която няма кой да я погледне…

Лили Чолакова