В тази публикация представяме пет стихотворения на Марин Георгиев, писани преди 40 години, обединени с общото заглавие „Луната на коминочистача“. Авторът вече е познат на читателите ни и от рубриката „Във фокуса ни“, където разгледахме в дълбочина неговата ярка творческа следа в европейската литература. Тук поетът разгръща класическата си лирика: стегнато стихосложение, ясни рими, музикален ритъм и образност, която превръща ежедневното в символ. В „Като Ромео, като Жулиета“ любовта е представена като прокудено сираче – силна метафора, която носи социален и екзистенциален подтекст. В „Среща и разлъка“ ритъмът следва движението на чувството: от устрем към светлина до болезненото „Не те познах“. „Пастир“ е пасторална миниатюра, в която езикът е земен, сетивен, а ритъмът следва стъпките на човека и козите. „Музиканти“ е звукова картина – стихотворение, което буквално „звучи“, а „Луната на коминочистача“ е метафорична притча за недостижимото, за светлината, която не се замърсява. Тези текстове показват поет с ясен глас, силна образност и умение да превръща човешките състояния в лирически картини, които остават в паметта.
ЛУНАТА НА КОМИНОЧИСТАЧА – стихотворения на Марин Георгиев
КАТО РОМЕО, КАТО ЖУЛИЕТА
За любовта все няма място –
Земята малка е за нея –
прокудено от нас сираче –
тя с подаяния живее.
В крайпътната копа заспива
и в топлината ѝ сънува
как двама на звезда щаслива
прегръщат се и се целуват.
Не ги оставяха на мира –
одумва ги уста лъстива,
око, ухо ги шпионирва,
преследваше ги всичко живо.
Изпод една дъждовна стряха,
пронизани от светлината,
с души към нея полетяха
да си отдъхнат от земята…
1987
СРЕЩА И РАЗЛЪКА
Към теб как бързах – млад, незнаещ
– и на какво не бях готов! –
като изгубен в непознати краища,
с една звезда у мен – любов!
Нощта по майчински постла ни
и там, на грубата земя,
несмачкан стрък да не остане –
отдаде ми се ти сама.
И сляха се душа и тяло,
и с мрака станахме едно.
Кой би помисли за раздяла
в преплетеното ни кълбо?!
Но съмва се…. От светлината,
като зеница се събрах.
Насам аз тръгнах,
ти – нататък…
Видях те днес.
Не те познах!
1987
ПАСТИР
Човекът и козите
вървят из оранта,
през буците залитат
а с тях и заранта.
Подвикне той, придреме,
брадата му расте.
с козите пак поеме,
и трънче го боде.
Ту тук, ту там тревица
избила зеленей,
по-мека от косица,
по-сладка и от клей.
Звънчето как упива,
люлей деня медта
в паситра се излива,
препълва го звънта.
И чак когато мръкне,
котлето заблести,
тя в млякото зацърка
и в струя зашурти.
1986
МУЗИКАНТИ
На късове разбиват въздуха
със струни и тръби.
А ударът на тъпана
май тъпанчето ми изби.
Издули бузите небръснати,
подбелилили очи,
те още малко ще се пръснат.
И всеки цял от музика ечи.
Наоколо се раззвучава.
Не шавва славеят перце.
След час мелодията разучава
според човешкото сърце.
1986
ЛУНАТА НА КОМИНОЧИСТАЧА
Ей я горе, заклечала…
Аз съм черен, тя е бяла.
Цял живот се мъча да я стигна
и по покривите се катеря….
Как поне веднъж не мигна! –
гледа, сякаш се премерва.
Насъбрал съм вече толкоз пушек,
че не мен – почерних си душата.
На комина седнал нощем – душа,
но без миризма е светлината.
Затова ли, че не ще я стигна
някой път сама ще ме повика.
Ще се залюлей след мен веригата –
няма да ме види никой…
А пък тя ще свети над квартала
Все така невинно бяла…
1986
Марин Георгиев
Подбор: Огнян Стамболиев
