В поетичната импресия „Мълчи времето“ Кристина Тотева проследява вътрешния път от застиналата летаргия към пробуждането на светлината. Времето е представено като тежест, мрак и натиск, но и като граница, която може да бъде прекрачена, когато душата намери сили да прогледне. Стихотворението преминава през лед, тишина и притихване, за да достигне до момент на вътрешно прераждане – мигът, в който човек разчупва мълчанието и започва да говори със собствения си глас. Това е поезия за преодоляването, за възстановяването на себе си и за силата да създадеш своята съдба.

МЪЛЧИ ВРЕМЕТО – поетична импресия на Кристина Тотева

Мълчи времето, неугледно в своя присмех.
Паднало над мен като тълпа,
ходеща с приклякане, легнала
над мен и моята съдба.
В скреж задишах, снежинки сковаха дъха ми.
Голото ми рамо се изсуши от студ.
Душата ми поиска да заплаче,
но аз я възпрях в дълбоката си гръд.
В летаргия задиша времето ми
и все още мълчеше в мрак.
Стъпките му отекваха в ума ми
и ми натякваха, че сега “не съм”, а “бях”.
И така притихнала, смирена, разнолика
таях моментите в своята душа.
Мълчахме заедно с времето далечно.
То като победител, а аз с очакваща съдба.

*

Мълчи времето, но в мен надига се небето.
С пръсти чопля в заскрежените очи.
Летаргията ми се бори със сърцето,
което жадува светлина и слънчеви лъчи.
Ледът се пропука, разтопен от дъха ми.
С избистрен поглед прогледнах напред.
С преродени сили разчупих мълчанието,
което ме обгръщаше любовно отвред.

*

Задишах свободно, прогледнала в дните,
идващи с надежда към мен.
С ръце прегърнах светлината и лъчите,
за които толкова жадувах в мразовития ден.

*

Мълчи времето, без дъх и думи се задъхва.
Разбитите му стенания сега са стена,
на която аз ще стъпя обновена
и ще създам своята съдба.

Мълчи времето, а аз ще говоря…

Кристина Тотева