С тази притча завършваме портрета на Галина Тодорова, млада авторка, чийто литературен свят впечатлява с дълбочина, искреност и необикновена способност да превръща личното в универсално. Ако вчера, чрез текста на Людмила Данова, видяхме нейната вътрешна светлина и тихия вик на душата, днес притчата „Малко за мечтата и още…“ разкрива другата половина на нейния творчески жест: пътя от страха към свободата, от затворения балон към открития хоризонт, от мълчанието към любовта. Това е текст за порастването; не биографично, а екзистенциално. За детето, което се страхува от всичко, и за човека, който открива мечтата. За морето като метафора на душата, дълбока, бурна, необятна. За любовта, която не е утеха, а сила. Галина пише с простота, но зад тази простота стои зрялост, която рядко се среща в толкова ранно творчество. Притчата е светла, честна и дълбоко човешка и е най‑точният ключ към разбирането на нейния литературен свят.

МАЛКО ЗА МЕЧТАТА И ОЩЕ – притча на Галина Тодорова

– Мечтаеш ли?
– Мечтаех.

– Защо спря?
– Защото нямах за какво повече да мечтая.

– Не разбирам!
– Естествено, че не разбираш. Никой не разбира, а то е толкова… просто – мечтаех и получих. Това е!

– За какво мечтаеше?
– За морето…

– Но пак не разбирам. Ти не притежаваш морето, не живееш до него. Как тогава си го получил?
– Преди много, много години аз бях дете и се страхувах. Страхувах се от много неща. Страхувах се от деня и нощта, от хората и света. Страхувах се от изгревите и залезите, от теб… от мен.

– Но ние сме се познавали.
– Да, но ти си човек, а аз се страхувах от хората. Страхувах се и от мечтите и не мечтаех. Игнорирах любовта и не обичах. Животът ми представляваше океан от страхове. Аз бях мишка в балон, защитена от всичко.

– Какво се случи?
– Пораснах. Балонът ми се спука и спрях да се страхувам. Открих света, открих живота, открих мечтата… и мечтаех. Мечтаех за залези и изгреви, за брегове и хоризонти. Мечтаех за възможното и невъзможното. Аз спях, докато мечтаех. Аз дишах, докато мечтаех. После открих нея – най-голямата.

– Коя беше тя?
– Казах ти, беше морето.

– Но защо точно то?
– Защото, то е като човешката душа – дълбоко, бурно, необятно. Пленяващо и зло, егоистично, но любящо. Морето е като мен, като теб, като всички хора, като живота.

– Какво се случи?
– Когато го видях, аз спрях да мечтая. Вече бяхп ри него, при нея. Гледах синевата и виждах живота. Наблюдавах струпалите се водорасли, изхвърлени от вълните и виждах моята мрежа от страхове. Слушах вълните и чувах моята песен, недовършена. Морето, това бях аз… морето, това е живота…

– А после, какво стана, после, когато спря да мечтаеш?
– Заобичах. Открих любовта. Но не заблуждаващата любов, а онази най-силната и най-страстната. Онази, при която вълните разкъсват сърцето ти, а ти си щастлив. Онази, която не оставя следи след себе си, защото никога не свършва. Аз открих любовта, наречена живот и се влюбих. Влюбих се в мечтата, в морето, в слънцето, в залеза… в живота. И все още
обичам, и ще обичам, защото от мишка в балон станах човек. Защото открих живота, открих мечтата, открих любовта… открих себе си…!

Галина Тодорова

Подбор Людмила Данова