МИРЧА ДИНЕСКУ ИЛИ ПОЕЗИЯТА НА БУНТА – статия на Огнян Стамболиев
Думи на преводача
Мирча Динеску /род. на 11 ноември 1950/ дебютира десет години след прочутото „поколение 60“ на известните и у нас Никита Станеску, Марин Сореску и Ана Бландиана с книгата си „Възвание към никого“ /1971/, изпълнена с открития за собственото „аз“. Но истинското му признание дойде след пет години, през 1976, когато се появи неговият трети сборник „Собственикът на мостове“, претърпял няколко поредни издания в масов тираж, получил наградата на Румънската академия. Тогава критиката и читателите заговориха за ново, необикновено явления в поезията на Румъния и всеки по своему се стремеше да определи и оцени особеностите на оригиналното му дарование.
*
Наистина, трудно е да се обозре необозримото, но Мирча Динеску се стреми тъкмо към това във всяко от своите стихотворения. За него поезията е едновременно лирична и саркастична, философска и конкретна. Също като своя прочут учител и сънародник Емил Чоран, Динеску обича острите изрази и парадоксите. Често пъти текстовете му са като бомба със закъснител, в тях се сблъскват най- разнородни вселени: той не се бои на една страница да събере Омир, завод за азот, погребение на теле, църква, румънската държава, Европа или силуетите на Маркс или Борхес.
*
И винаги желае да постигне сложна поетическа сплав, която да отрази най-пълно съвременния свят в цялата му сложност и неразчленимост:
Дълго време си мислех, че поезията спи
под крилото на щъркелите,
но ето че трябва да я търся
някъде из тъмните гори.
Но като беден пророк, изгонен от пустинята
/от адското тракането на нефтопомпите/,
аз вече съм съгласен
да се примиря с действителността,
затова признавам,
че не съм бил прав –
разбивам с огромен чук оградата
и ви разрешавам да надзърнете!
*
Без съмнение, Мирча Динеску притежава изострена чувствителност, гореща пламенност, но и немалко скептицизъм, с помощта на който обича да се отстранява от нещата. Така неговото поетично вдъхновение обхваща изобразяваното явление от различни, а понякога и от напълно противоположни страни:
Розата вече не ухае
затова пък може да смели килограм месо
и ловко да се пъхне под езика
на океана
да го преплува със струйка петрол
между зъбите
И както
в най-новите учебници по анатомия
сърцето е нарисувано като тумор
в часа на заразения залез
ви моля да не ме целувате
кръвта ми кипва
по-скоро ми прережете вените
за да мога свободно да дишам.
През 80-те години на миналия век, когато нашата северна съседка преживяваше тежка икономическа и морална криза, цинично назована „Златната епоха Чаушеску“/ от самия диктатор!/, Мирча Динеску бе сред интелектуалците, които не емигрираха и останаха в родината си като се противопоставиха на тираничния режим. Своя бунт той заплати скъпо: беше изхвърлен от работа и поставен под домашен арест.
През 1989 холандско издателство от Амстердам издадена румънски език забранения в родината му сборник „Смъртта чете вестник“. В предговора, озаглавен „Поезия на отказа“, критикът Сорин Александреску / племенник на прочутия Мирча Елиаде/ определи тази дръзка книга като: „Памфлет, в който метафората постепенно отстъпва на директния до бруталност изказ от предишните сборници на поета.“
Мисля, че в този смисъл Мирча Динеску се отличава от останалите големи поети на днешна Румъния: от хумора и двойствеността на Марин Сореску, от лиричността на Ана Бландиана, от апокалиптичното усещане за света на Илеана Маланчою ири от интелектуалното и иронично- интертекстуално творчество на неговите по-млади приятели от „поколение 80“ или „поколението в джинси“ /Мирча Карареску, Флорин Яру, Матей Вишниек/.
*
В редица от стиховете сарказмът взема връх и напомня за прочутите предшественици на Динеску, модерните класици Тудор Аргези и Йон Карайон.
Спаси ме Господи
от ония дето ми желаят доброто
от милите момчета
винаги готови
да информират за мен
опази ме от свещеника
с магнетофон под расото
от диктаторите
които свирят на арфа
от онези дето не обичат
си народ
сега когато наближава зимата
и нямаме нито високи стени
нито гъски в Капитолия
а само запаси от страх и търпение
*
Без съмнение, Мирча Динеску е голям, сложен поет. Както отбеляза един от неговите критици: „Той е едновременно и поет, и антипоет, който се стреми към поезията, но заедно с това на моменти страни от нея.“
Като се бои от книжността, от псевдо поетичността, Мирча Динеску е неизтощим в асоциациите, изкусен в метафорите, и заедно с това, предполагам, че му е съвестно, че е толкова изкусен и странен. Той е поет, който създава и заедно с това може и да руши.
Той буди и тревожи, трезво и взискателно се оглежда около себе си, като винаги защитава простите човешки неща в нашия сложен технически и прагматичен век, защитава Живота от надвисналата над него опасност от унищожение.
Огнян Стамболиев
