НАГЛОСТТА ДА ПИША СТИХОВЕ – поезия на Мирча Динеску

ТАНЦ

Смъртта чете на улицата вестник,
покрил очите на издъхналия просяк.
Навсякъде е тя!
И в кръчмата със чаша вино,
и на полето бойно до войнишката палатка.

Вземи, изчеткай дрехата й,
прашните обувки.
Бъди й цял живот залог безценен!

Ако откажеш, във кръвта ти неспокойна,
ще светне позлатената плешивост
на цариградската джамия- църква
„Света София“.

…Ти залюлей веригата си, смърт,
танцувай във ритъма на робската мелодия.
Сърцето ти тупти сега
Ту с пулса на Византия,
ту с пулса на Европа,
ту на Ориента…

АУТОПСИЯ НА АНГЕЛ

Ридаеш в ъгъла на плевнята
сълзите ти увисват в мрежата на паяка,
удивен, че са по-горчиви от мухите

Слугиня от миналия век
реши косите си на прага на къщата отсреща
срутила се е вчера от внезапен земетръс

Не можеш да сториш нищо за детето
скрило се зад шипковия храст
изпускащ пари и сажди
като комин на параход

Докоснеш ли храста
ще паднеш поразен
от токов удар

КОКОШКИ

В стария замък
преустроен в птицеферма
ние до сутринта гуляхме с птицевъда
и пазача
пихме сладко червено – и нищо
пихме кисело бяло – и нищо
кокошките не бяха много интелигентни
и изтънчени
кудкудякаха под сурдинка
и си затваряха очите
пред онова което ставаше
кълвяха мазилката
със стенописите на Брьогел- стари
тикаха клюнове в рояла
снасяха яйца върху креслата – бидермайер
/от техните разкошни гуши Савонарола
би си ушил чудно расо!/
бяхме много щастливи
и дори готови да тръгнем на лов
за лъвове
с лепкавата лента за мухи
бунтът назряваше
и вече намирисваше на пържени картофи
мегафоните замениха музиката
появиха се лампи произвеждащи мрак
появиха се кутийки с писма
които никой не беше чел
ние също закудкудякахме под сурдинка
и си затворихме очите
пред това което ставаше

ЕСЕНЕН САЛОН

Въображението не струва пукната пара –
знае го най-добре Господ Художника.
През септември,
възползвал се от влагата в дома на бедняка,
той открива импресионистична изложба.
Върху старата стена – малки необрамчени петна
/ да, сладострастна влага, –
как би възбудила Мане!/.
И от тази изложба – ни попа, ни кмета,
винаги жадни за церемонии,
имат хабер –
иначе биха прерязала лентата,
с гръмки речи
и много шампанско,
да, тук, до стената на бедняка,
дето ревматичната ръка на Господ
довършва своята работа.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ВАРВАРИТЕ

Привечер
когато варварите се завръщат от Запад
след пътуванията си за обмяна на опит
/същински емисари от фабриките за салам!/
не ги разпитвай за конете им
просто угаси огъня с вода
напълни паметта си с пепел
тръгни за Хималаите с трамвай
подготви лавините,
смени си името, пола или рода,
смеси се в ятото на гъските
и закрещи: „Га- га!“,
възползвай се от случая –
престори се на ескимос
и когато зеленият нерв
в ледниците на Антарктида
започне бавно да се нищи,
предложи сърцето си на някой
пълничък, сладострастен женски морж
оближи меда от ръцете на федералния администратор
или просто постой мирно и тихо
за да чуеш как мазутния рев на локомотива
ражда в полето без акушерка
цял рояк малки светли създания.

ДЕМОКРАЦИЯ НА ПРИРОДАТА

През март
изригват пластовете залежала смет
и с яркочервените котки на своите пламъци
обстрелват неореалистичния полумрак
под фосфора на тяхното сладострастие
градът закипява
а целувките им ухаят на сладникава сяра
бременните жени са готови
да изплуват от стаите си
ако не бяха така натежали
и не мърмореха над вечните си тенджери
със супа
рояци пеперуди запърхаха
край полите на девиците
малка електроцентрала
инсталирана в шията на лейката
би могла сега да заработи
с пълно мощност
без занятие и пари съм е вече за нищо не ни пука
някакво хлапе пикае
върху колоната на храма
и сам Господ поема топлия му дари
като мехлем за ревматичните си нозе
гнилият картоф изхвърлен вчера на сметището
пуска и той кълн след кълн
като живо свидетелство
за Демокрацията
в Природата

ФИЕСТА

твоята хубост ми изгаря гърдите
бикове – безтегловни медузи –
политат бавно над града
ела
докато в джобовете ми прозвънва надежда
докато пролетта на затвори своите дюкянчета
лесно се умира
от евтиния й мирис…
С лек пукот се разтваря
чадърът от врабчета
но дъждът нещо се бави
градският часовник се плези на минувачите
вятърът разлиства вестниците
които съобщават за нова стачка на птичките киви
за бунт на кокосови палми
а в кланицата
търпеливо чакат своята смърт биковете
ти увиваш розата в кърпичка
духваш право в любовта ми
сякаш е газена лампа

НАГЛОСТТА ДА ПИША СТИХОВЕ

означава да си наредя песента
според хорската скука
да ме изпревари живота
да издигне няколко ресторанта
на брега на морето
и аз да не узная
дали оркестрите ми
заглушават плача ми
или просто му акомпанират
дали бунтът
не е имитация
на действителността
дали бирарията е истинска
а морските вълни
само претекст

Мирча Динеску

Превод от румънски: Огнян Стамболиев