На 16 юли в зала „Кракра“ на Художествена галерия – Перник се случиха две силни събития: откриването на самостоятелната изложба живопис „Страст“ и представянето на новата книга „Денят, в който бе отнета моята девственост“ на Петър Георгиев Рей. Художник, поет, писател и актьор, Рей създава живопис, която не разказва, а изригва – цветове, жестове и енергии, превърнати в движение на света. В този визуален портрет представяме осем платна от изложбата, уловени от фотографа Антон Тацев, и разгръщаме поглед към живопис, която се превръща в общ организъм на творчество – материя, която не променя, а създава.

На 16 юли се случват едновременно две събития в Художествена галери – Перник, зала „Кракра“ – открита е самостоятелната изложба живопис „Страст” и е представена новата книга „Денят, в който бе отнета моята девственост“ на Петър Георгиев Рей – художник, поет, писател, актьор.

Петър Георгиев Рей – Изложба “Страст” – 2026, галерия “Кракра” – Перник – плакат

Живописта на Рей е експлозия от цветове и движения, в която няма покой, няма граници, няма сюжет – има енергия. Тя се разгръща като театър на багрите, като акт на освобождаване. Той рисува така, както актьорът играе – с тяло, с жест, с дъх. Всяка линия е импулс, всяко петно – емоция, всяка композиция – сцена. Неговите платна са едновременно абстрактни и драматични, поетични и експресивни. Те не изобразяват, а въздействат – като музика, като стих, като светлина.

Фотографът Антон Тацев е уловил тази живописна стихия в серия кадри, които съхраняват пулса на изложбата.

Избрахме да покажем четири платна, които са като четири различни гласa на една и съща стихия – живопис, която не разказва, а изригва. Всяко от тях носи собствена енергия, собствен жест, собствена цветова логика.

Първото нарекох в себе си „Слънчев вихър“ – жълто, червено, синьо – то въплъщава енергийните класове на звезда, пулсиращи върху парче платно.

Експлозия от топли тонове – злато, охра, червено, преливащи в синьо, в небе. Жестът е широк, театрален, като движение на светлина. Композицията е центробежна – всичко се разгръща от средата навън, като изблик на енергия. Това е живопис, която говори с топлина и скорост.

Второто изображение нарекох „Разкъсване на формата“. Обвита сърцевина в метално фолио, тя иска свобода…
Тук живописта буквално пробива границата на платното. Сребристото фолио е като рамка, през която цветът изригва.

Розово, охреножълто, зеленосинкаво и черно се сблъскват в динамична композиция, която напомня взрив на материята.
Това е живопис‑обект, в която жестът става триизмерен…

Като подарък в луксозна опаковка – като духът на празника, витаещ в опразнената от приятелската глъч здрачена стая.

Третото платно говори с противоречия – нарекох го „Пламъкът“, макар да е тъмно, почти монохромно, то пази в сърцевината си туптящия зародиш на живот, избликнал от мразовита буря.

Монохромният хаос от черно и бяло, в чийто център гори златисто пламъче. Контрастът е драматичен – като сцена, осветена от един прожектор. Тук Рей говори с тишина и светлина, с минимални средства, но максимално въздействие. Живо-пис, която тръпне като театър.

Вглеждам се мазката на четката, в свободния порив, с който е създаден декора – като драски на детски пръсти върху замръзнало стъкло.

В контраст, избрах и най-цветното платно, което в мен звучи като „Ритъмът на цвета“ – червено, зелено, синьо, то носи не само основните цветове, но и всички нюанси на настроенията, които пораждат.

Композиция от повторения и импровизации – сините овални петна са като ритъм, а зелените и оранжеви потоци – като мелодия. Цветът е музика, жестът – движение. Това е платно, което танцува – между ред и хаос, между форма и свобода.

В противовес на декоративния фон от плътно червено с почти подредени овали в синьо и бяло, играта на зелените пламъци е опияняваща, а жълтият акцент е топлината, която липсва на подредеността на фона.

Тук исках да поставя заключителния си акцент, като кажа, че изложбата на Петър Георгиев Рей е сблъсък между живопис и театър, между жест и мисъл, между материя и дух, като кажа, че тя не се гледа, а се преживява.

Но не можах, защото магията ме завладя и искам да споделя още и още от тази визуална магия.

Като отражение в криво огледало…

Или като изображение на галактика, видяна през гравитационна леща – все едно, тук можем да видим вихрите, скрити в първичната светлина на сътворението, можем да видим силуета си, останал някъде в невидимото неосъществено, да вкусим златното на някакво сънувано бъдеще, или да затворим в себе си мечтите си за друго.

Червената основа на разплискан пламък, черната спирала на торнадно щастие и черно-златното сияние на нещо, което напомня спирачен път към пропаст…

И това изображение провокира вниманието ми с препратка към космоса.

Смътно напомня изображение на джет – струя високоенергийно лъчение, изхвърлено от въртящ се плътен обект – галактика, черна дупка, неутронна звезда или пулсар – все едно – нещо, което носи в себе си невъобразимо много… Бледозелената спирала е точно това – тънка струйка, която отива в безкрая, в опит да достигне нещо, отвъд самата себе. Тя се разширява в жълт полукръг – като опит за докосване, като опит да проникне в друго измерение – зад медията на картината, зад представата ни за скритите същности на света, който тъй повърхностно обитаваме.

Много мека, пастелна цветова гама, в която правят впечатление изящните виолетови спирали, с почти барокови орнаменти в сребристо и синьо, вплетени в тях.

В този летен сезон на светлина и движение, тези изображения са най‑естественото продължение на поезията, която живее в цвета.

Колкото повече гледам, толкова повече се убеждавам, че изкуството на Петър Георгиев Рей е част от онзи голям организъм, който наричаме Творчество.

Аз вече не искам да мисля за техники, нито за това „как“ (е създадено), нито за това – „какво“ (е това, което виждам, усещам, мисля, жадувам, приемам или не приемам), нито за правилата, нито за материалите.

Само движението и цвета, въплътили поезията на нещо, което запечатано, продължава да се развива, продължава да иска да се разлее навън, отвъд своето измерение, отвъд идеята и волята на своя автор, независимо от зрителя, или неговото отсъствие.

С тази захвърлена маска, като изпаднала сред сметта на отминалия ден ще завърша. Като зашити устни се зъби жълтото, разкъсващо овала на лицето, килнато встрани, като ненужна идентичност. Като антена и непохватни крайници стърчат станиолените остатъци от нещо, което още не е станало, или вече е било. Един робот, който се опитва да прогледне. Това ли е очакваното бъдеще, което вече сме отхвърлили? Това ли правим като хора, като личности, като мислеща, творяща цивилизация? Много въпроси, които замислят.

Но тук, в тези платна, има само Изкуство – онова, което превръща създаващия го в природна сила, която прави светове.

И именно с това ще завърша – със заключението, че изкуството на Петър Георгиев Рей въплъщава представата ми за стойността и същността на изкуството, което не се състои от отделни острови, които наричаме „литература“, „театър“, „кино“, „музика“, „живопис“, „дигитални изкуства“, „танц“ и още – каквото се сетите, а като единна материя, родена от мислещия, творчески индивид. В неговите платна цветът е енергия, жестът е природна сила, а композицията е начин да бъде представено движението на света.

Така, както природата моделира Вселената, творецът моделира действителността – не я променя, а я създава. В това е и мисията на списание „Картини с думи и багри“: да представи изкуството не като от-делни острови от различни изкуства, а като общ организъм, който показва човека като творец на действителност; като първична сила.

ЗА ХУДОЖНИКА

Петър Георгиев Рей е роден през 1963 г. в Перник. През 1987 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ, днес НАТФИЗ.

Играе две години във Врачанския театър. През 1989 г. получава втора награда на Националния преглед за драма и театър за ролята на Лило в пиесата „Суматоха“ на Радичков под режисурата на Бина Харалампиева.

През 1991 г. емигрира в Канада. Там написва стихосбирката „Гвоздеи кръстни“ и романите „Мислителят или насаме с един живял“, “Завоеватели” „Пътят“ и „Планината“, както и пиесата „Светлината, която мами“. Участва в няколко късометражни филма. През 2000 г. започва да рисува. Американският арт критик д-р Кенуърт Мофет го обявява за един от най-оригиналните съвременни художници.

Участвал е в повече от 60 самостоятелни и групови изложби в Канада, САЩ, Франция и България.

Габриела Цанева

Визуалните материали и биографичните бележки са предоставени от Първолета Маджарска, ХГ-Перник