МОНОЛОЗИ НА КАМЪКА – поетичен триптих на Тодор Билчев

МОМЧЕШКИ МОНОЛОГ

Попитало камъчето морските вълни – какво правите с нас.
А те му отговорили – изглаждаме ви.
Из филма “Камъчето и вълните”

Сред морето камъче едно
със вълните си говореше.
Вий така решили сте, какво,
лошо тъй на нас да сторите,

че ни хвърляте и люшкате
и по дъното ни блъскате?
Тихичко вълните шушнат му:
Ние просто ви излъскваме.

Вие за добри се пишете –
всички камъчета жалват се.
Но, когато ни понасяте,
сякаш вие ни подпалвате.

Ний не сме унищожители.
Как без вас да се вълнуваме?
Без вълнопроизводители
можем ли да съществуваме?

И тогава най-невзрачните –
камъчетата крайбрежните,
взеха, че се умножиха те.
Други паднаха във мрежите.

Свиха ги вълните в скута си.
Сякаш рожби, ги отгледаха.
И видяха, че в елита си,
перли как от тях прогледаха.

Кротнаха тогаз на дъното
камъчетата, нищожните.
Взели знак тъй от Отвъдното,
станаха те най-заможните.

В перли всички се превърнаха.
И забравиха, че биха ги.
Щом богатството прегърнаха,
миналото всички скриха си.

А пък камъчето питащо
най-голяма перла станало.
Хванал времето отлитащо,
сам говори, не престава той.

Тъй на дъното, в моретата,
и до днес остават перлите.
А едничко от момчетата,
всичко казва ни сред първите.

ВЪЗМЕЗДИЕТО КАМЪК

Защо ли в скалите
се крият светците?
Навярно земята
за тях не е свята.

И търсят в гранита
те силата скрита,
с Духа си, където
да стигнат небето.

Но там, във скалите,
са само орлите.
И светлите мощи,
що топлят ни още.

А хвърлиш ли камък
по техния замък,
той няма да спори,
а ще отговори.

Но не с празни думи,
а с дъжд от куршуми.
Че който убива,
от смърт се не скрива.

ПОТЕКЛОТО НА КАМЪКА

Изритах камъче, ударих чаша
от сок, изхвърлена върху земята.
Стадата се завръщаха от паша.
Залезе слънцето. Изгря луната.

А камъчето почна да говори,
през сълзи свойта участ да споделя:
Аз бях скала и гордо из простора
мощта гранитна с Бога си споделях.

Общувах с бури, с мълнии и хора,
които искаха да ни превземат.
Но птичка, кацнала пред нас на бора
ни пееше, че има много време.

Скалите, казваше, са устойчиви
и трябва с времето да се сражават.
А хората са много приказливи.
Пък бурите реват и отминават.

Спокойствие ми вдъхна тази птичка.
А слънцето с усмивка ме погали.
В любовен блясък моята сестричка,
скалата, всичките скали подпали.

На влюбени скали ти светлината
дали си виждал колко силно грее?
И как на любовта им топлината
замръзнал ледник може да разпее.

И с тази ярка светлина в душата
към моята любов препуснах лудо.
Но мъничка за нея бе земята.
И вписаха ни във графата „чудо”.

Стоя аз тук сега, отломка дребна
от влюбена скала в планински хребет.
Аз, камъче за нищо непотребно,
изпаднало от гордия планински гребен.

Залязва слънцето. Стада заспиват.
А хората не спират да ме ритат.
Човекът щом щастлив е се опива.
Преди да хвърлиш камък, го попитай

Че в своя монолог ще каже всичко.
Дори това, което не било е.
Изхвърлен камък на дете прилича.
Със него от едно той потекло е.

Тодор Билчев