ТРИФОН КУНЕВ: ТВОРЧЕСТВО

20.02.1880 – 02.02.1954

ПОЕЗИЯ

ЗАПЛАКАЛА Е ГОРАТА

Заплакала е гората
и на гората листето,
мъже по черни угари,
вдовици в черни забрадки,
заплакали са полята
и на полята листата,
селяци по занданите,
сираци по мегданите
заради Стамбол войвода:

„Де да е Стамбол да доди,
земята редом да види,
земята ни се почерни
гората попар удари,
полята слана ослани,
в селата вихър помина,
клети селяци размята –
кой по тъмни зандани,
кой по стръмни балкани,
кой по пуста чужбина!

Де да е Стамбол да доди,
буйна му снага да видим,
огнени очи да светнат,
мъжки му думи да чуем,
мъките да ни развее!“

Тече Марица кървава,
никому дума не казва
какъв е юнак загинал
до китните й брегове,
какви е думи издумал
за рода и за народа,
какви е мъки понесъл
за тия черни селяци,
за тия клети сираци,
за тия кутри вдовици!

Тече Марица кървава,
никому думи на казва
заради Стамбол войвода!

юни 1923 г.

БОР И КАЛИНА

Ясно слънце
зад гора захожда,
здрач припада
в лъже калиньово.
Всред гората
тъмен бор извишил,
а до бора –
тъничка калина…
Вятър вейне,
бора залюлее,
плахо трепнат
боровите листе;
бор калини
тихом проговаря:

„Ой калино,
връх нагоре вѝши –
ситни листи
с мойте да се смесят,
вита снага
мойта да допира,
крехки гранки
мойте да обвиват…“

Всред гората
тъмен бор извишил,
а до бора –
тъничка калина.
Вятър вейне,
бора залюлее:
плахо трепват
боровите листе.

„Песни“ – 1905 г.

ОТ ИЗТОК

От изток тъмна нощ повлякла скути
пристъпи тихо, тъмен взор навела –
и сякаш е невяста, тежка дума
от свекъра дозела.

Невяста плаха, сякаш плахо иде
от изток тъмна нощ, повлякла скути;
и шушне тъмни речи…
О, тихи жалби на нощта печална,
от никого нечути!…

ПОЛЪХНА РАННА ЕСЕН

Полъхна ранна Есен – зла превара –
със тиха скръб и старий лес помръкна;
как бѝ, що бѝ – не смогна да огледа:
осъмна весел, весел не замръкна.

Измама би, и темний лес попарен
оста без радост и без птича песен;
и кротко той листа зарони;
Измама би, а се дошла би Есен…

ЦВЕТЯТА МРЪТ

Цветята мрът по наший път,

о, мое пребледняло цвете;
и знойний Ден
лежи студен
на бледна вечер пред нозете.

След чуден зной –
желан покой
с венец от бледни хризантеми, –
зарите мрът
по наший път:
дете, и мене ми се дреме…

В ДУШАТА МИ

В душата ми западат бледни сенки – словеса,
които тя ромони тиха и печална
(със тъмен поглед и сломен върху златната коса
на есента), – западат, хармонично се преплитат
и мрът, оставили бразди от сладък мирис
на горски теменуги; оставили въздишките, които питат
чрез свойта смърт…
О, бледни сенки – словеса,
които тя ромони тиха и печална!…

ДАЛЕЧНИ ЗАРНИЦИ

Далечни за̀рници огряват мигом небесата
на глуха полунощ.

И мълчалива – с молба, която плаха се разлива
невидимо във топлите въздишки на нощта, –
земята иска влага:
За̀рниците обещават,
преплитат се за миг и пръпнали, се отражават
на сънената нощ във тъмните очи…
О, за̀рници, в душата ми тревожно се възйема
към боговете химна от лъчи!

„Хризантеми“ – 1907 г.

НАД ЗВЕЗДИТЕ

Мракове.

Замаян моят дух се взира:
вихрено минават огнени звезди –
моят дух замаян пита, отговори не намира:
чер воал прикрива всичките брезди.

Родина!
Сърцето ми очаква и мечтае:
свят след свят – минават огнени звезди.

Родина!
Сърцето ми очаква и не знае;
чер воал прикрива всичките следи…

ЧЕРНАТА ПТИЦА

Наранена черна птица, с безнадеждно счупено крило,
пълни ми сърцето с писък непрестанно;
черна птица на венчаното с цветя „Било̀“,
птицата на закъснелий лъч, помръкнал рано.

Много друмове се вият по засмяното поле,
но стои сърцето в смут и път не иска;
с черна кръв го Птицата обле:
непрестанно тя кълве и писка.

Изгоряха белите цветя на любовта,
изгасня на бялата звезда светлика –
само черний призрак във сърцето ми оста
непрестанно да кълве и вика.

ПРЕДЧУВСТВИЯ

Ей бледнеят вѐчерните сенки. Луч след луч помръква
и незримо някой бог угасна със усмивка на уста;
подранила нощна птица трепетно над нас префръква,
пътя ни се в здрач не вижда от отронени листа.

Еднодневките ще спят последен сън във нощ последна,
тъмен сън примрежва нашите учудени очи;
някой бос, с усмивка на уста, съзира участта си ледна,
увенчана със помръкнали лъчи.

„За̀рници“ – 1926 г.

ЖЕРАВИ

Жерави дохождат непрестайни
и пищят над бездна – мрак и тайни;

жерави пристигат и пищят,
сбъркали във мрака своя път;

жерави безпомощни напират,
виждат свойта смърт и смаяни умират;

жерави: печални ред на мойте дни –
камъни от скръбни руини…

РАЗЛЪКА

Тихи стонове. Безшумно две осиротели птици
мраковете бродят: нашите души.
Не стени. По тъмний път се влачат паднали царици –
тъмен път, по който кой не съгреши?

Да летим безшумно. В мракове ще ослепеят
болните осиротели птици: нашите души.
Не стени. По тъмний път се призраци белеят –
тъмен път, по който кой не съгреши?

И със писъци безспирно две осиротели птици
ще се викат – завсегда напразно – нашите души.
Не стени пред скръбний край на бледите царици,
не бледней пред тъмний път, по който кой не съгреши!

Трифон Кунев