МЪЛНИЯ ПРЕЗ МЕН – поезия на Павлина Петкова

*
Не чувам нищо
край себе си.
Огромна бездна
сякаш ме засмуква.
Нещо страшно се случва.
Недокосвана
с изпразнено от чувства
сърце,
а само
миг след това
животът ме завърта
шеметно.
Шепота на дърветата
ме изпълва
с надежда
и разкъсва
оковите на
смразяващата вечер.
Задава се нещо голямо –
един неузнаваем свят –
спонтанно
естествено дихание.

Синьо цвете
за вярност
откраднати мигове.

ПРЕГЪРНА НИ НОЩТА

Прегърна ни нощта с мълчание
и с тих копнеж.
Разчувствено сближени
пожелахме си чудеса.
Младостта отдавна е отминала
по-мъдри ли станали сме днес?
Житейските несгоди
стена издигнали са между нас.
Руши се тя от порива
на чувства ни святи –
дихание в прегръдката на вечността.

МЪЛНИЯ

Мълния премина през мен –
твоя допир.
Кръвта ми закипя
от близостта ти.
Пространството
между мене и тебе
някак странно затрептя.
Първично,
емоционално,
мимолетно състояние на духа.
Съблазнително
умиление
за още и още…
Побягнах.
Скрих се зад маската
на ангажираност.
А чувствата –
необяздени коне
се надреварват с времето.

С ДОБРО

Така съм закодирана,
да се усмихвам,
вместо да плача,
да преглъщам болките
от лъжите,
да отвръщам на злото
с добро.
Много пъти са ме мамили,
много пъти са ме предавали
близки и приятели.
Зад завесата на загриженост
са ме тъпкали
и уплитали в интригите си.
Нека ме мамят,
нека ме лъжат –
не мене, себе си
нараняват.
Прощавам им, Господи!
Невежи са.
И толкова малки.
Бурени след тях
ще никнат.

КРЪГОВРАТИ

Чернеят стърнищата
загубили своята позлата.
Зърното отдавна
в хамбарите отлежава.
Лятото бавно се изнизва,
отива си след нощните свирци.
Есента идва хладна и влажна.
Оловни облаци след себе си води.
Чувам земята как диша дълбоко.
В черната си гръд отново
семе приютява
нов живот на пролет да кълни.

Павлина Петкова