АЗ ПОЛУЧАВАМ ЛАЙКОВЕ, ЗНАЧИ СЪЩЕСТВУВАМ – есе на Георги Иронов

Гледам доста млади хора. Те говорят, правят нещо – поотделно или на групи, но непременно се снимат и слагат снимките си във Фейсбук. Първо се снимат самостоятелно, после групово и пак групово, но вече с този, който е правил предишната снимка. Иначе той ще се обиди.

След известно време отваряш Фейсбук и гледаш снимките. Прекрасното там като че ли не може да съществува без потвърждение за това. То трябва задължително да има зрители и те трябва да отбележат своето посещение с лайк или коментари. Едва тогава снимката от мъгливия и рехав свят на нашите спомени ще стане част от нашия живот и наша собственост. Ти вече с гордост можеш да покажеш тази снимка на другите хора и да им кажеш: „Това е мое. Аз го хванах и регистрирах този миг“. И като един ловец да кажеш – „Аз го добих. Това е моят трофей“.

В нашия свят, за да се авторизираш за доста неща трябват свидетели. Без тях не става нищо или никой не ти вярва. Някои авторизират всеки момент от живота си. Ние четем или гледаме тези моменти в социалните мрежи и им завиждаме. А, това е идеалната жена! Тя има висше образование, прекрасни деца, мъжът ѝ ѝ подарява скъпи подаръци, а ние гледаме всичко това с широко отворени очи и ѝ се възхищаваме.

Купуваш си огромен букет, снимаш се с него, слагаш снимката в мрежата и казваш, че ти го е подарил любимият. Е, ти може да виеш от самота и скука в твоята стая, но си сложила красива картинка, където те обичат, прекланят ти се и това „късче реалност“ е вече част от твоя живот – нали така?

Тази картинка е като убитото от ловеца животно. Тя е твоя трофей. Не вярвате ли? Ето ги свидетелите – стотици лайкове и техните подписи-коментари. Това е твое.

В този план тези, които плачат, жалват се или хленчат, правят същото като тебе. Те вземат своята болка, печал и също я представят пред свидетелите. Дали помага, когато това става достояние на много хора? Не зная. Нямам подобен опит, но изглежда, че на някои хора им помага.

В този наш цифров свят публикуваното от мене го виждат стотици хора. Те са се авторизирали. Значи аз не съм никой и не съм сама – аз съществувам!

И всеки ден влагам нови селфи с въпроси и питам. Красива ли съм? Млада ли съм? Отива ли ми тази дреха? Но зад тези въпроси се крие един генерален такъв. Съществувам ли аз и това е ключовия и най-важен за мене въпрос.

Аз снимам своята глава, гърди, прическа, облекло и т.н. и ги показвам в социалните мрежи. Хората поставят лайкове и коментари и с това ме уверяват, че действително съществувам, и за определено време това тяхно мнение ми стига. Впоследствие обаче отново започва да ме гризе червея на съмнението и ме терзае една вътрешна неопределеност. А не съм ли аз само сянка в тълпата от хора, елемент от масовката, дупка в житейската матрица? Моля ви, погледнете ме, напишете ми, поставете ми лайкове и така ме уверете, че това не е така, че не е напразен страх, че аз реално съществувам.

Социалните мрежи станаха реалното потвърждение за нашето съществуване. Някои може да не са съгласни с това и да кажат, че мрежите им трябват само, за да побъбрят с приятели и прочетат новостите. В тях не влагат всеки момент от живота си – това го правят само зависимите от мрежите. Но все пак влагаме снимки и данни за нашия живот. И оставяйки коментари, сякаш потвърждаваме собственото си съще-ствуване, което другите задължително трябва да потвърдят и по този начин се получава един затворен кръг – аз потвър-ждавам на другите, а те на мене.

Навремето големият учен Рене Декарт заявил: „аз мисля, следователно съществувам.“ Днешният свят твърди друго.

Аз получавам лайкове – значи съществувам.

Георги Иронов