В ПАМЕТТА НИ – ХРИСТО ФОТЕВ

25.03.1934 – 27.07.2002 г.

НЕБЕТО СЕ СЪБЛИЧА – поезия на Христо Фотев

НЕБЕТО СЕ СЪБЛИЧА…

Небето се съблича със безмилостно
спокойствие…тъй нечовешки хубаво
се извисява ръстът му –
без никого
да унизи, за да изтъкне себе си…
(Какво по-недостъпно и по-нравствено?)
И с влака ний прелитаме през гарите,
по-чисти и по-празнични от спомени!
Под туй небе – не вярвай в пустотата му!-
тъй слепи са очите ни и устните!
И тъй печално-радостни внезапните
ми мисли… Да говоря ли за себе си?
Отново ли да лъжа?
Предизвиква ме
и плаши ме невинноста на думите…
Убива ме жестокото насилие
над думите… И няма ли наистина
аз да заслужа тяхното доверие?
Как стана туй ужасно престъпление?
И кой ще ме накаже? Стига повече
за себе си…По-близо до дърветата!
(Кой ще ми върне правото на славея
да пея за луната.) Виждам своето
мълчание в дърветата… Зелени са
до болка във очите ми дърветата!
А планината – в утрото – изваяна
от здраве… Как димят братоубийствено
усоите под дървените мостове!
Кръвта ми е населена със спомени.
По-близки и по-призрачни от гарите!
Върби. Под тях незримотото присъствие
на нечия ръка… И тия покриви,
тъй скромно адресирани към слънцето!
Пак ме обзема старото безумие –
под всички покриви, във всички влакове!
Във всички самолети едновременно!
Със всички стюардеси и без никоя!
Пак старото безумие… Понякога
мечтая за съдбата аз на въздуха!
Да тръгна подир въздуха и нека той,
смиреният, ме учи на поезия!
(Как да извая своето присъствие.)
Мълчете! Оставете ме със въздуха
във влака – в коридора до прозореца!
Тъй мое е небето – и на всички ви!
Щастливи ли сте? Аз летя към гарата
и тя сама по себе си е щастие!
Тъй голо и свободно е сърцето ми,
че тръгва по небето!
А насреща ми –
дърветата с разтворени обятия!

МОРЕТО!…

Морето!
Най-голямото събитие!
Как ме издига към върха си – целия
отново ме зазижда във кристала си.
В блестящото съжителство със люспите
на рибите – с крилете на комарите…
(Как ми тежаха дрехите – и тялото,
зазидано във паметта ми… Името.)
След оскърбителното, страшното във навика
да се живее – приеми ме!
Никога
аз няма да те принизя до своите
печални средства за очовечаване.
Аз ще живея с теб, тъй както рибите,
за да си върна детското доверие
в ръцете си, в нозете си. Прекрасно е,
че си голямо. Може би единствено
си вярно ти във строгата абстракция
на картите… В най-мътните ми спомени.
Как въздухът изгаряше хрилете ми,
и перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми…
Море – и най-интимното движение
(с което се съблече пред очите ми
и се венча със въздуха… Ноември е.
Сезонът на легендите и чашите.)
Ти смъкна най-драстично цветовете си –
по-голо и по-истинско от въздуха
се извиси срещу ми… А делфините?
А тяхното грегорианско пеене
на старогръцки? О, море на изгрева.
Море на вечерта – и полунощите,
опитомено в толкова пристанища.
Върни ми и хрилете ти, и перките,
и радостта ми от живота в твоето
пространство, светлина…
А хоризонтите
как бягаха на пръсти по вълните ти.
Поети и моряци – в отчаяние
те гледаха – голямото събитие
в живота ни и може би единствено…
Прекрасно съчетание на толкова
несъвместими елементи – кончета,
актинии съзвездия и гларси…
На пясъците – пеещата струя
на бившите скали… Но невъзможно е
да продължа по ръста ти със думите.
Ще спра за да живея аз –
сълза съм аз
от скулите ти – тръгнала към устните.

НИЙ ПОВЕЧЕ НЕ СМЕ НЕОБХОДИМИ…

Ний повече не сме необходими на пейзажа!
Той се завърши до последното движение –
застина неподвижно!
Да си тръгваме!
Ний двамата участвахме в прекрасното
строителство на покриви и стълбища.
В прекрасното и лъчезарно шествие
на гларуси, на облаци, на кораби…
(Пейзажът ни превръщаше в строители.)
Ний изградихме острова – и пръстена
от приливи и отливи
съзидахме
света – във ритуала си на влюбени!
Но всичко е завършено… Да тръгваме!
Не казвай, че Дългът ни е да служиме
до края на пейзажа – тая статуя!
Какво ни обещава той? Утехата
на спомените – митове съмнителни?
Съмнителното бутафорно щастие
пред фотообективите?
Да тръгваме!
О, тия нощни августовски влакове!
Отново ний да изградим там някъде
от хаоса – и покриви, и стълбища!
Дървета да изваяме – и кораби!
И гларуси, и камъни, и залези…
Отново да участваме в прекрасното
строителство… Но не плачи! Да тръгваме!
Превъзмогни съдбатаси на статуя
и помогни ми да вървя
в нощта!

ИЗ “ОБЕЩАНИЕ ЗА ПОЕЗИЯ”

Когато си отново над морето – и когато
от дъното му се надигне някаква дълбока,
космическа въздишка – и внезапно Скока
изпълни тялото си с тежкото си лято,
скочи – водата ще отнеме тежестта му.
Последвай устрема – замаха на ръцете си,
и чувството, секунда може би, че си крилете
на птица – да вибрира в острото ти рамо.
Очи, във взрива на мехурите разтваряй.
И пресечи със няколко измерени движения
и първото, и второто, и третото движение –
четвъртото е най-опасно – остро – не забравяй
-не си вода… Почти по-съвършено от водата
е тялото ти, голото, надолу устремено,
ще става все по-пълтно, по-опалово студено,
но ти не спирай скока си надолу, по средата.
Не вярвай на средата ти – на онова приятно
усещане за щастие – оранжево – тогава
ти превърни в стомана и най-малката си става,
защото никога не ще те видиме обратно.

Ах, твоето спасение е в скока ти надолу.
А дъното се вдига все по-тъмно, по-голямо.
Какво че въздуха… Че те изгаря пепелта му.
В морето ти си целия – на дъното му голо.
Замри – на въздуха си до последната частица.
И в най-последната, коленичи по-ниско от съня ни…
И с устремените си колене, гърди и длани
се изхвърли нагоре, по-нагоре – ти си птица.
…А въздуха – когато той те ослепи отново
и те приеме на живота си в горчивото изкуство –
ти съхрани завинаги внезапното си чувство,
че си в света – във всички ни и всичко, –
че си слово.

КОЛКО СИ ХУБАВА!…

на М. К.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави

Не се измъчвай повече – обичай ме!
Не се щади – обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си – със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги – и никога
ти няма да си глупава – обичай ме!
И да си зла – обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава… Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество –
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава – повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения – прощавай ми
внезапните пропадания някъде –
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога – откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги –
завинаги.
И колко ми е невъзможно… Колко си
ти пясъчна… И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.

И НОЩИТЕ СА СТЪКЛЕНО СТУДЕНИ…

На К. Павлов

И нощите са стъклено студени.
И въздуха не омагьозва никого.
Земята е сама за себе си.
Луната е сама за себе си.
И всички сме сами за себе си
във нощите на януари.
И струва ни се, че измислица –
чудесна и велика, но измислица –
са били и тревите,
и цветята,
и дърветата.

Във себе си е вгледано дървото.
Не вярвайте! Привидна е смъртта му.
И мъртвата му фигура, която
напомня пра-прастарите релефи
на пещерните хора е измамна…
Дървото е затворило очите си –
усмихва се във себе си дървото.
И мисли – непрекъснато работи
фантазията му, дълбоко скрита
в привидно овъглените му корени.

Христо Фотев
Дървото се усмихва. Не мислете,
че ни презира. Радва се дървото.
И мисли, че приличаме на него
по чистота, усилие и щастие…
Че някъде дълбоко в себе си,
където са големите ни корени,
ний вярваме по-силно и от него
в тревите и цветята, и дърветата…

Христо Фотев