По повод годишнината от смъртта на големия молдовски поет, публицист и романист Николае Дабижа (15.07.1948-12.03.2021), списание “Картини с думи и багри” връща към читателите едно от най-силните интервюта, правени с него – разговорът на преводача Огнян Стамболиев с автора на романа „Бесарабия, моя любов“. Текстът е част от по-широката инициатива на Арт платформа gabriell‑e‑lit да представи творчеството на Дабижа: негови стихове, преводни книги и материали, които ще намерят място в електронната ни библиотека. Интервюто е документ за паметта – за ГУЛАГ, за интелигенцията като гръбнак на народа, за езика, за любовта и за онова, което оцелява, когато историята се опитва да унищожи човека.
ОТРЕЖИ ГЛАВИТЕ НА ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА… – интервю на Огнян Стамболиев с Николае Дабижа
Николае Дабижа: 15.07.1948 – 12.03.2021
„Отрежи главите на интелигенцията, и народът ще изчезне…“ – последното голямо интервю с Николае Дабижа – публикуваме по повод годишнината от неговата кончина
С поета от Молдова Николае Дабижа разговаря преводачът Огнян Стамболиев
След няколко многотиражни издания в Кишинеу и Букурещ, а също и с преводи на френски, английски, руски, немски, италиански, полски, френски, испански, сръбски и китайски, дебютният роман на поета Николае Дабижа „ Бесарабия, моля любов” спечели възторзите на критиката и читателите и бе обявен за първия бестселър в днешната литература на Молдова, за съжаление, все още малко позната у нас. Изворите на тази вълнуваща проза можем да открием при Достоевски, Панаит Истрати, Варлам Шаламов, Солженицин.
Разтърсващата любовна история от ГУЛАГ е роман-поема за най- светлото човешко чувство и апотеоз на несломимия човешки дух и вярата в доброто. История, разказана от голям, забележителен майстор, книга, вече бестселър, преведена на много езици, достойна за Нобел.
Oгнян Стамболиев
Огнян Стамболиев: Уважаеми Николае Дабижа, досега ви познавахме като поет и публицист. Кое ви доведе до бреговете на прозата? Тази книга ли е вашия дебют в жанра на романа?
Николае Дабижа:
„ Бесарабия, моя любов!” / оригиналното заглавие на книгата е „Тема за домашно”, но преводачът, тоест, Вие, уважаеми Огнян Стамболиев, избрахте това заглавие. И това е моя първи роман след няколко десетки книги с поезия, публицистика, есеистика, литературна история и учебници. Много често си мисля, че всъщност не аз написах тази книга, а че самата тя ме написа, че не аз съм избрал героите в тази история, и че не аз съм автор на техните истории. Убедих се в това, когато в един момент те престанаха да ме слушат и всеки тръгна по своя път, който повече не можеше да бъде определян от автора. Всъщност тук имаме един класически случай, когато героите разказват, а авторът просто ги записва.
Това е един роман за любовта и смъртта. Моите герои са двама влюбени, поставени в екстремни условия. Чувството им / едно, разделено на две/ се развива на фона на сталинските изселвания на народите, започнали през 1940 година в Бесарабия, днес Република Молдова. Книгата е почит е възхвала към онези поколения на интелектуалци, народни мъченици, а също и към любовта и човешката солидарност, и на първо място към жените. Авторът потвърждава /без да го афишира!/ убеждението си, че: и мъжът може да обича силно, както и жената, но само жената може да се жертва в името на любовта.
Всички, които обичат ще се разпознаят в този роман.
Тази книга, казах го неведнъж, е за вас, влюбените от всички възрасти и всички времена!
О. СТ. : В предговора си съобщавате как тази идея ви е „намерила”. Какво бихте добавили още в този план?
Николае Дабижа:
Добрите романи се пишат в зрелите години. Сигурно нямаше никога да напиша тази книга, ако не преживях този нещастен инцидент през лятото на 2007, когато паднах в една пропаст близо до манастира Ципова край реката Днестър. Тогава, в един момент между живота и смъртта, видях като някакво видение, като някакъв филм тази книга и това продължи само няколко секунди. Спаси ме едно старо и доста разклонено черничево дърво, което смекчи удара при падането ми.
В тези мигове на силна физическа болка, моят приятел Йоан Маринеску, журналист от Плоещ, чул какво си казали двама монаси от манастира, които дойдоха да ми помогнат:
– Този мъж падна от цели девет метра от камък върху камък. Как остана жив?
– Ами, паднал върху една черница…
И тогава единият монах попитал удивен:
– Откъде се е взела тази черница, след като вчера я нямаше.
Може би моят приятел, журналистът, а също и монасите, преувеличаваха, но аз съм убеден, че Господ винаги е готов да ти помогне при трудни обстоятелства, да ти изпрати крило, за да те спаси.
Да, Онзи Горе тогава ми прати крило, за да ме спаси. И така се появи и тази книга, която дълго преди този тъжен случай, исках да прочета…
О. СТ. : Как работихте? Бързо или… Всъщност как пишете бързо или по-бавно?
Николае Дабижа:
Този роман просто се написа сам. Първо в ума ми. След три месеца боледуване и лечение, вече знаех съдържанието му наизуст. Като се върнах у дома, просто започнах да записвам по памет по една глава на ден. Стана бързо. Имах чувството, че писалката лети по белия лист без да ме слуша. Сама. Точно за седемдесет и три дни написах всичките седемдесет и три глави на романа.
Пишех, обаче без да следвам реда и хронологията. Започнах писането с една глава от средата, тази с отец Йоан Флоренски, след което написах една от началото, после една от края…Имах и един такъв момент: записах една глава, забравих я някъде, после като събрах книгата, не я открих и взех та я написах още веднъж, отново! И след няколко седмица открих първия вариант, който бях затрупал по сноп вестници и с удивление установих, че двата текста бяха напълно еднакво, че се повтаряха дума по дума, разликата беше само в няколко запетайки и две или три сходни думи.
След това започнах редактирането, реших да избегна на първо място поезията, защото прозата си има други закони и изразни средства и поезията би накърнила динамизма на повествованието. Исках да не правя литература от тази книга, защото литературата е нещо, което все пак е по- далече от живота.
Когато сложих финалната точка, изпитах страх да прочета книгата. Оставих я настрани. Беше като текст без автор. Нямах чувството, че е моя, че ми принадлежи, я беше повече на героите в нея.
След половина година я отворих за нов прочит и преживях отново тези силни чувства. Дадох я на издателя Даниел Корбу от Румъния, който я прочете веднага и ми изпрати бележка, разбира се, пресилена: „ Книга за Нобеловата награда”. И едва тогава се осмелих да сложа името си на заглавната страница.
О. СТ.: Вярвам, че сте се вдъхновили от великия поет Михай Еминеску, гения на румънската литература, по-конкретно от неговата забележителна проза…
Николае Дабижа:
Да, разбира се, портретът на Еминеску беше свален от една класна стая от войниците от Съветската армия на 28 юни 1940 /датата на окупирането на румънската провинция Бесрабия от руснаците – бел. О. Ст. / и заменен с портрета на диктатора Сталин, който – на другия ден – учениците свалят, за да върнат на мястото образа на любимия им поет. И това е символ, но понякога някои символи стават израз на диаметрално противоположни категории.
Ние, в Молдова пратихме прескъпо на руснаците правото да имаме своя Еминеску. През трийсетте години в Транснистрия неговите книги бяха арестувани заедно с читателите им.
След 1940, в Ивдел, съветски концлагер в Сибир някои от лагерниците са пеели песни по стихове на Еминеску преди да бъдат разстрелвани от руснаците. Това ми го разказа един о оцелелите.
Михай Еминеску, както и Христо Ботев за вас, българите, си остава Националия Поет за всички, които говорят румънски език. За нас той е повече от поет, той е духовен знак, ориентир в един много тежък период от нашата история, който ни помогна да оцелеем и за съхраним езика си.
О. СТ.: Все пак, тази книга каква е? Фикция, чиста художествена измислица, или в нея има и реални моменти?
Николае Дабижа:
Мисля, че досега имам над сто представяния на книгата в различни населени места, а също и в училища на Румъния и Република Молдова. Много от оцелелите от ГУЛАГ се разпознават в нея: „ Тази книга е за мен!”, „Всичко това се случи точно така, както сте написали своя роман !”, ми казаха веднъж. В село Мирославещи, окръг Яш, един възрастен мъж, Стефан Хогаш, ми каза, че лично е познавам коменданта на концлагера Кудрявцев. „Как така?”, попитах го аз. „Та този мой герой е чиста измислица. Всички имена в романа са измислени. А Кудрявцев беше първото руското име, които написа перото ми.
Този човек, бивш войник от Румънската армия, пленник на Съветската армия от 1944, е лежал в лагера във Воркута, към Северния полюс, където комендантът се е казвал Кудрявцев. И Старецът ми го описа, като се оказа, че той прилича досущ на героя от книгата.
Действието в романа обаче се развива в Колима, близо до Тихия океан. Но тук парадоксът е друг: в лагера във Воркута, с началник Кудрявцев, са били затворени и двамата мои чичовци, архимандритът Серафим Дабижа и отец Никодим Ону. Но те никога не ми бяха споменавали това име.
Моето заключение по този повод е следното: човек наследява не само физическите черти, черти от характерите на своите предци, както и предразположения на съдбата, но се ражда и с наследена памет, която спи в един от ъглите на Подсъзнателното и може някой ден да излезе наяве, а може това да не се случи никога.
Тази книга, ако мога да се изразя и по друг начин, е фикция, художествена измислица, построена върху реални факти и събития.
О. СТ.: А посетихте ли Сибир и местата, за които става дума в романа?
Николае Дабижа:
Не, не посетих Сибир, но от дете го нося в себе си. По една случайност не съм се родил там. Майка ми не е била включена в списък за депортиране в Сибир, само защото е била омъжена за военноинвалид от Съветската армия. А Сибир видях и в очите на моите роднини, селяни и свещеници, депортирани в концлагерите на този континент на студа и страха.
Прочетох и доста книги за Сибир, за затворите и лагерите, разговарях с много хора от оцелелите, които се завърнаха от този леден ад.
О. СТ.: Посветихте книгата си на интелектуалците от Бесарабия. Защо?
Николае Дабижа: В историята на Британия се казва, че около хилядната година един британски крал поискал да изтрие от лицето на земята народа на Уелс. Но някои мъдреци го посъветвали: „Защо трябва да избиваш целия народ? Отрежи главите на учителите им, и народът ще изчезне”. Може би този крал е постъпил точно така. Скоро в Уелс вече престанали да говорят за своята история и култура. Защото заедно с учителите, книжовниците и интелектуалците бързо изчезва и народът.
Така се процедираше дълго време и с нашите народи. Тези, които влязоха да ни „освобождават” в автоматите, насочени към нас, първо започнах лов на интелектуалците, на учителите, писателите, журналистите, свещениците… Те знаеха много добре, че именно по този начин ще обезглавят един народ, ще могат да го мачкат и моделират като парче пластелин. И истинско чудо е, че част от нашите интелектуалци, съвестта на народа, оцеля и устоя, и даде кураж на народа ни да продължи да живее.
О. СТ.: Да, съдбата на Бесарабия, подобно на съдбата на нашата Македония, беше нещастна. Историята й е драматична, дори трагична. Вярвате ли, че Република Молдова ще се обедини с Република Румъния и защо това не се случи веднага след излизането й от омразната й империя?
Николае Дабижа: За Румъния и за Република Молдова може да се каже, онова което каза Оскар Уайлд за Англия и САЩ. Това са две страни, разделени от общия си език.
През 1989 бях депутат в последния съветски Парламент. Тогава се обяви, че пактът Молотов-Рибентроп е вече невалиден и повярвах като всички, че ще се върнем в границите от 1939. Но не ни е било писано. Бесарабия е изконна част от Румъния…
О. СТ.: …такава изконна част от България е и Македония, но…
Николае Дабижа: …И така, Бесарабия бе погълната от СССР.
Нашата грешка, на интелектуалците и на политиците през 1989 – 1991 беше, че поискахме да се върнем в Родината-майка, от която бяхме насилствено откъснати, като направим това не наведнъж, а на части, с отделни стъпки. Първо да върнем латинската си азбука и езика, второ да възстановим националните символи, да уточним общата история на всички румънци. Като се заблуждавахме, че после тези неща няма да могат да се изяснят добре.
И много, много сгрешихме!
Другата ни голяма грешка беше, че вместо да се борим за свободата си, ние се борихме за независимостта си. Една държава може да бъде призната за независима дори от 150 страни в света, но пак да не е свободна.
Това е случаят с Република Молдова. За нас сега е много важно присъединяването към ЕС, което ще означава практически връщането ни У ДОМА, в Европа, към ценностите на европейските народи.
О. СТ.: На колко езика е преведена вече вашата книга? И колко издания има досега.
Николае Дабижа: На румънски романът има досега пет издания с общ тираж 32 000 екземпляра. Според едно проучване на библиотекари това е най- търсената и четената книга през последните десет години, като само през 2010 е била заемана 100 000 пъти от библиотеките на Молдова. Романът вече излезе в престижното издателство „ Общество на писателите” в Париж в превод на Мари Августин Ханку и Константин Фрозен. На корицата издателите са написали, че това е: „ една от най- възвишените любовни истории”. Книгата е преведена вече в Германия, Италия, Англия, Русия, Македония и Китай.
О. СТ.: Вярвате ли, че този прекрасен роман, който сте написали, може да се екранизира? Аз съм убеден, че ще се получи един вълнуващ, силен филм…
Николае Дабижа: Аз не написах тази книга, аз я записах. Просто записах това, което ми показа екранът на Въображението. Затова много читатели ме упрекнаха, че не оставих главната героиня, Мария, да живее. Казах им: да можех да я оставя да жива, но тогава щях да ви излъжа.
Да, мнозина читатели забелязаха, че това е един готов сценарии за киното. Досега прочетох няколко предложения. Серджо Продан, председателят на кинодейците в Молдова се ентусиазира много от идеята, но уточни, че за да стане филм, ще са нужни няколко милиона евро, които Кишиневската киностудия, за съжаление сега няма.
О. СТ. : Творите не само като голям, роден поет, но и като музикант. Сигурно музиката ви вдъхновява?
Николае Дабижа: Много пъти музиката е в основата на моето творчество. Тя ме вдъхновява, подготвя за моето писане.
Имах период, в който съчинявах стиховете си, рецитирайки ги.
Сега, макар да пиша различно, чувам звуците, които за мен са много важни, сонорността на думите, на гласните и съгласните звуци, връзката между тях, която съществува при създаването на една книга или един текст.
О. СТ.: Книгата ви бе посрещната от читателите с огромен интерес и топлота, като голямо събитие в румънската литература. Прочетох доста отзиви само със суперлативи. Предполагам, че и следващата ви книга ще бъде на същото високо ниво.
Николае Дабижа: За романа се появиха над 200 рецензии в Румъния, Молдова, а също и в Канада, Сърбия, Полша, Франция, Германия, Китай, Щатите. Появи се дори отделна книга, в която са събрани всички рецензии и отзиви за романа досега.
Много читатели искат да напиша продължение на романа. Някои дори ми подсказват разни идеи. Един литературен критик от Галац ми изпрати дълъг списък с конкретни предложения!
По молба на читатели издадох междувременно сборник с разкази „Не се влюбвайте през пролетта”, книга която беше бестселър у нас през 2014, получи наградата на Съюза на библиотекарите, излезе в голям тираж – 10 хиляди. Това са онирични, философски, езотерични разкази.
На българските читатели пожелавам здраве и вдъхновение!
О. СТ. : И аз ви желая здраве и вдъхновение!
Русе – Кишинеу
Огнян Стамболиев
*
Николае Дабижа остава сред онези редки автори, които превръщат болката в светлина и паметта – в морален компас. Публикуваме това интервю като жест на почит и като начало на поредица, посветена на неговото творчество – стихове, преводи и книги, които скоро ще намерят дом в електронната библиотека на Арт платформа gabriell‑e‑lit.
