ВЪВ ФОКУСА НИ: НИКОЛАЙ РАЙНОВ

БИОГРАФИЯ

Николай Райнов е роден в с. Кесарево, Великотърновска област на 01.01.1889 г.

Завършва Духовната семинария в София (1908).

Следва философия в Софийския университет (1911).

Участва в Първата световна война като военен кореспондент.

Завършва Държавно художествено-индустриално училище в София (1919).

“Главен ректор на сп. „Зеница“ и сп. „Орфей“. Литературен дебют с книгата „Богомилски легенди“ (1912). Автор и на 30 сборника с приказки от цял свят (1930-1934); 9 тома „Вечното в нашата литература“ (1941); „История на пластичните изкуства“ – 12 тома.

Пише поезия, белетристика, философски трактати, трудове по въпросите на изобразителното изкуство, фолклора, етнографията; сътрудничи на периодичния печат; проучва много паметници на културата; публикува редица статии за изкуството и литературата. Превежда „Тъй рече Заратустра“ от Ницше (1919).

Професор по история на изкуството в Художествената академия, София (1927-1950). Академик, дописен член на Българския археологически институт. Умира на 02.05.1954 г.”

Това е най-кратката му биография, поместена в сайта Литернет /https://liternet.bg/.

В нея няма нищо необичайно. Нищо, което може да привлече към неговата личност и творчество.

*

Малко по-богата е биографията, предложена от сайта на сп. „Литературен свят“, която допълва житейския му път с още две изречения:

„Пак през 1919 г. пътешества в Египет, Сирия, Палестина, Гърция и Италия. Главен библи-отекар в Народната библиотека в Пловдив (1922-1927), през 1925-1927 г. е командирован във Франция.“

Тук по-подробно, но не изчерпателно са изброени и творбите му:

„Автор на поезия, проза, трудове по изобразително изкуство, фолклор, етнография и др.; редактор на списания и вестници. Книги: „Видения из древна България“ (1918), „Книга за царете“ (1918), „Очите на Арабия” (1918), „Слънчеви приказки“ (1918), „Между пустинята и живота“ (1919, за този роман е отлъчен от църквата), ,Градът“ (поема, 1918), „Книга на загадките“ (1919; 1928), „Светилник на душата“ (1920), „Имало едно време. Сказание в пролог и 3 действия“ (1923), „Корабът на безсмъртните“ (стихове, 1928), „Отдавна, много отдавна“ (разкази и легенди, 1939), „Сърдечен огън“ (дамаскини и притчи, 1939), „Счупени стъкла. Разкази из съвременния живот“ (1939), „Кръвожадни“ (роман, 1947), “Николай Павлович” (1955), „Избрани произведения“ (1957), „Избрани произведения в 4 тома“ (1969-1971), „Пълно събрание от съчиненията“. Т. 1, 11-14 (1918-1939) и мн. други.“

*

В сайта на „Моята библиотека“ https://chitanka.info/ могат да се прочетат почти всички приказки на Николай Райнов, издавани през годините. Лично за мен – връщане към пътеките на ранното детство.

Не се учудих, че в сайта „Петър Дънов – Библиотека“ https://petardanov.com/ може да се намери пълния списък на произведенията му, но бе изненада, че съществуват и връзки към сканирани копия на повечето от тях.

*

Няколко изкуствоведски материала в онлайн академични списания, сайтове на галерии и аукциони, както и публикации, свързани с представянето на 120 негови рисунки в СГХГ по повод 130 години от рождението му през 2019 г. дават представа и за художника Николай Райнов.

Сред тях правят впечатление статията „Николай Райнов“ на Едвин Сугарев в сайта „Българският литературен модернизъм“ (bgmodernism.com) в която авторът цитира богат списък с използвана литература и статията „Между текста и образа. Николай Райнов и българската модерност“ на Мария Танева от Шуменския университет в сп. „Филологически форум“ https://philol-forum.uni-sofia.bg/ която прави интересни паралели между образността, изградена с думи и багри, както и текст в сайта „Импресио“ https://impressio.dir.bg/ където могат да се видят непосредствено живите изображения на художника.

И образът на един изключителен ерудит, съчетал в себе си таланта на словото и багрите започва да излиза от мъглата на годините. 

В края на този обзор – защото не исках да започна с най-достъпния източник, ще завърша неговата биография с цитат от сайта на най-четената в света информационна платформа Уикипедия /https://bg.wikipedia.org/wiki/ :

„От 1944 г. е член на Българска комунистическа партия (БКП).

Скоро след Деветосептемврийския преврат участва в реорганизацията и прочистването от „фашистки“ елементи на Съюза на дружествата на художниците в България, разформироването на дружествата и обявяването на нов Съюз на художниците в България, на който става председател (до 10.12.1944 г.). В доклад той заявява, че управата в съответствие с изискванията на Народния съд за наказание на всички престъпници трябва да обяви „пред цялата общественост делата и имената на ония, които малко или много са били агенти на фашизма“. Много творци са задържани и убити още преди началото на съдебните процеси.

*

Свидетел е на процеса срещу интелектуалците, проведен от Шести върховен състав на т. нар. Народен съд. Не казва нищо добро за нито един от подсъдимите. Отрича поетичния талант на известния детски писател Йордан Стубел, обвинява Фани Попова-Мутафова, че е превърнала негови разкази в романи, нарича я „бездарна писателка“, лишена „от всякакъв художествен талант“; за подсъдимите карикатуристи заявява, че не са никакви художници и че карикатурата не е изкуство.

Твърди, че „Александър Божинов не е художник, липсва му художествен усет“, а „Йордан Бадев изигра една съвършено отрицателна роля“. За времето преди 9 септември 1944 г. заявява, че „такъв тормоз над мисълта не е имало никъде, заради романа му „Между пустинята и живота“. В статия, подписана с името на Николай Райнов се твърди, че обвиняемите, особено Чавдар Мутафов и жена му Фани са сътрудничели на германската пропаганда; когато защитата на подсъдимите пожелава да се разнищи казуса, той гузно мълчи и след третото запитване отговаря: „Не съм писал тази статия, синът ми (Богомил) я е писал и е използвал името ми.“ По-късно различия със сина му водят до разрив между тях.

*

Член на Съюза на българските писатели (СБП). Член и председател на Съюза на българските художници (СБХ).[ Избран е за Академик на БАН (1945), дописен член на Българския археологически институт. Съосновател и първи директор на Института за литература на БАН (1948 – 1949).

Удостоен е със званието „Заслужил деятел на изкуството“ (1952).

Умира на 2 май 1954 г. в София.“

източник: Уикипедия

*

Тази част от биографията му е разтърсващо различна от образа, който читателят, любителят и изследователят на неговото творчество са си изградили от непосредственото съприкосновение с творбите му.

И образът на изключителния ерудит, съчетал в себе си таланта на словото и багрите умира, погълнат от образа на екзекутора.

И все пак. Въпреки горните твърдения, вписани в биографията на Николай Райнов в Уикипедия, факт е, че в периода на комунистическа диктатура разнопосочното му, богато творчество и ренесансовата му личност не се вписват в рамката на господстващата естетика на социалистическия реализъм.

С годините той остава в съзнанието на поколенията само като разказвач на приказки. Официалната културология загърбва обемното му творчество на поет-символист, един от най-ярките представители на модернизма в България, писател, историк на изкуството и литературата, художник,  теософ и мистик.

ТВОРЧЕСТВО. ЛИТЕРАТУРА

ТВОРЧЕСТВО. ЖИВОПИС

И, за да завършим творческия портрет на Николай Райнов, тук следва да добавим връзка към тематично свързаната статия “Николай Райнов – за личността на твореца”.

редакционна статия, д-р Габриела Цанева