СЛУЧАЙНО СЪВПАДЕНИЕ – поезия на Илияна Кръстева

ВЯТЪРНИЧАВА

Рея се в безветрие. Пълнолунието с лудостта
са изгубили координатите ми. Опорна точка
нямам. Но все пак Земята се върти и гони си
опашката. Сънливо времето протяга се и ляга.
Небето посиняло е от студ и трака зъби. Къде
да денат облаците тоновете сълзи? Излейте
имагинерната си същност върху мен, събратя.
Ще ме оцапате ли? Пука ми. Аз чакам вятъра.
Какво съм без мълнии в морето, без бурните
ви настроения, без отражението ви в очилата
на несъвършенството, което зяпа. Вълнувам се,
когато знам, че някога и някъде ще гоня вятъра.
Благодаря ви, че ме смятате за непонятна, почти
отнесена, разсеяна, различна, отчаяна идеалистка,
непредсказуема, перманентно влюбена, егоистка,
оптимистка. Пърпорещо платно на кораба на Одисей.
Всичко казано е истина. Такава съм – Вятърничава…
Вятър, Ничия, Авантюристка или по-кратко Илияна.

СЛУЧАЙНО СЪВПАДЕНИЕ

Погледи. Усмихнати обятия. Наполовина пълни чаши.
Преплетени ръце. Рефрен. Обет за вечност и разпятие.
Пореден ден. Сатен. Балкон. Кафе с канела. Носталгия.
Прозорец. Вятър. Ванилия и жълт жасмин. Очакване.

Покана. Рози. Недоспала сутрин. Триножник. Акварели.
Халат. В килима се препъва слънцето с мойте чехли. Ало,
такси! Бездомни кучета. Случайни минувачи. Светофари.
Фонтан, чакъл. На боговете статуите не са за пуритани.

Река. Мостове. Силуети. Фенери. Акведукти. Парапети.
Разходка. Книги за отмора. Търговци. Разносвачите на
пица, колко странно са облечени. Тротинетки. Сгради,
изгърбени от натоварване. Тенти. Навъсени колоездачи.

Пресичам. Релсите въздишат. В огледалата на витрините
се спуска полумрака. Светват ресторантите. Прегърбени
от бързане прескачат локвите чадърите и чакат. Трамваят
закъснява или часовникът избързва? А ти стоиш на ъгъла.

Причина. Недопустима съвместимост. Еднакви сме! Два
пламъка прегърнати разплакват свещите. Ненаситни като
щастливо разделени от благоприличие. Непозволен светец
до непокаяла се грешница. Съдбата е случайно съвпадение.

БЯЛАТА СТАЯ

Какво ли има в бялата стая? Толкова бели стени, прозорци срещу
бели стени… Затварям очи. Няма нищо по-бяло от тъмнината. Без
име, като вик се прокрадва и безстрастно убива всичко бяло в мен.
Самотата в тишина от пулсиращи мигове ме зазижда в бялата стая.

Бяла съм, бяла съм, бяла. Ела и рисувай в мен. Да, океана, вълните
от пяна, постоянния вятър в Коста дел Сол, на крепостта Алкасаба
червения камък, Фредерико Гарсия Лорка в кафенето „Кантата“ /онова
с колоните вътре/ на площад с четири улици и небе открояващо кръст.

Разкажи ми за каменни съдове с отлежал на слънцето гарум, за тамяна,
за мачтите на ветроходните кораби и пиратите накачени по тях, за плача
на фонтана, където удавяли непокорните. Разкажи ей тъй, между другото,
докато пием „сombra“ кафе на пресечка от „La Manquita“. Por favor!

Бяла съм, бяла съм бяла. Нямам цвят. Но, бих избрала жакарандата
с виолета или оранж от стрелиция, зелен смарагд и индигово синьо
като преливащ седеф в океана. Бих искала да потрепвам с ветрило
сред цветове от жасмин и под палмите, на които гнездят папагалите.

Какво ли да има в бялата стая? Не толкова бели стени с ослепени бели
прозорци. Преди сън, с притворени клепки ще натъжа тъмнината с едри
звезди, събрани вечерта от крайбрежна алея. Ще сънувам в нея онези очи,
които Пикасо рисува, за да остане завинаги в своята слънчева Малага.

31.03.2025 г., Малага, Испания

Илияна Кръстева