С избрани стихотворения на Стефка Андреева представяме за първи път в „Картини с думи и багри“ поетически глас, който открива вътрешното движение на света в привидно тихите природни мигове. Конските гриви разпръскват волност по вятъра, небето посърва след залеза, тревата подготвя своя невидим взрив, а рибарските лодки се връщат уморени, преди отново да поемат по следите на вятъра. Природните образи в тези стихове не са само наблюдавани картини. Те се превръщат в знаци на времето, човешката близост и непрестанното възобновяване на живота. Есента може да бъде почувствана в разгара на лятото, зимата – в неуловимото очакване на новото през новата година, а делниците да се заключат между две целувки и хоризонтът да свърже човека със земята, корените и семената на бъдещото утро.
Особено съществен е размисълът за самата поезия. Думите са „безброй пясъчни зрънца“, които търсят своя праисторически образ, но не успяват напълно да изградят мост към същността на преживяното. Поезията се оказва по-нужна от думите и дори от истината, безкрайна зрееща пустиня, която едновременно се създава и изтича. Стиховете на Стефка Андреева се отличават със свободен пластичен стих, чиста образност и вътрешна музикалност. От първата трева до завърналите се кораби те проследяват кръговрата на тръгването и завръщането, на умората и новото начало, в който природата и човекът споделят един хоризонт.
ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА – избрани стихове на Стефка Андреева
ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА
Видях, когато конете се спуснаха
към сочните ливади.
А гривите им мятаха волност по вятъра.
Видях, когато слънцето
скри диска си зад хоризонта
и небето посърна за някаква загуба.
После стана голо и тайнствено,
безпътно и безпространствено –
сива равна стена…
А утрото подготвяше взрива:
Видях, когато първата трева никнеше.
В стаената вода,
в настръхналите борови иглички,
в неуловимия образ на облака
думите ми –
безброй пясъчни зрънца –
търсят своето подобие,
своя праисторически образ.
И все не могат да се превърнат
в оная спояваща,
здрава мазилка за мостове,
измислена още от древните…
Защото поезия ми е нужна –
по-нужна от истина,
по-нужна от думите.
Моя безкрайна зрееща пустиня,
изтичаща в пясъчни водопади.
*
Отгде това чувство за есен
в разгара на лятото?
Падат в косата ми слънчеви кестени
със звън на старо злато.
Нижат се, нижат дните ми –
върволица от едри биволи.
Но не питам за нищо,
щом тебе те имам.
*
Рибарските лодки
се върнаха в залива уморени.
И станаха куп малки черупки
никому непотребни.
Спяха в греблата солени
усилията на ръцете.
А дъната сънуваха
тежестта на богатия улов.
Сутринта хоризонтът
ще отнеме част от въздуха и морето,
за да извае техните форми.
И пак ще станат големи,
поели в следите на вятъра.
*
Ти всеки ден поемаш в седем към обекта.
И делниците се стопяват помежду ни,
заключени от две целувки.
Всеки ден във седем
пресичаш утрото чрез неизменната пътека
до работа, а после – вкъщи.
Във седем слънцето е весело,
във седем падат дъждове
и млечните мъгли отнемат пътя ти.
Във седем пада сняг
и се пресичат сезоните
със своите утра.
Сега е есен.
Кленът застила пътеката с бакърени листа.
Шумят, шумят под стъпките ти
и те отвеждат от работа в дома.
*
С изпънати крила прелитат птици
и с кръстове земята начертават…
Узрява взрив в тревата
и бързо почват да растат стебла,
с чела изправени и дръзки.
А мойта топлина се стича
във корените и пръстта.
И ставам пръст самата –
добра за семена,
за кръстове и оран.
И хоризонтът ни е общ:
зачеваме във люлката на залеза
и зреем в утрото на ден.
КОРАБИ
Сирените им чух,
когато се завръщаха.
Солен и дрезгав вик
в мъглата на утрото.
Старите скитници
бавно притихваха,
натежали от дълги пътища.
Та брега поверяваха
тайните на водата.
А сутринта,
когато слънцето напече земята,
бяха само дървени кораби,
безучастни към сушата и морето.
ЗИМА
Безмълвно реката се промъква
под ледената броня.
Тя помни своето корито
и все посоката му гони.
Земята се е променила –
зачеркнала е старите пътеки.
Под преспите си ги е скрила.
Само ширнала се, белотата свети
с безброй посоки и пътеки.
Следи на дивеч се преплитат
и криволичат из полето.
За миг под бряста са поспрели
и се изгубват към шосето.
Безмълвна е гората,
а преспите дълбоки.
Реката само бърза
във своето корито.
И ледената броня
не ще да се пропука.
СРЕЩУ НОВА ГОДИНА
Снегът е затрупал пътеките…
Неусетно и бавно
до прага ми чак е дошъл.
Там е спрял –
до вратата заключена.
И цяла нощ тихо е плакал със вятъра
за безвъзвратния път на снежинките.
Сутринта се събудих
от острия блясък на стъпките в него.
Те вече си бяха отишли.
Стефка Андреева
