ПОЕЗИЯТА Е ЕЗЕРО – стихотворения на Билал Лайпанов
ЖЕНАТА, КОЯТО БЕРЕ ЦВЕТЯ
На Цонка Великова
Там, дето пролетен вятър повява
и се полюшват в полето цветя,
своите дивни коси разпилява,
с нежност в тях вплита мечтите си тя.
Ту буря страшна връхлита земята,
после за кратко цари тишина.
Прави уханен букет от цветята
сякаш дошла от небето жена.
Рани – в гърдите. Уплаха – в душата.
Мостът взривен е, а храмът гори.
Виж, този свят не е рухнал – жената
цвете на някого ще подари!
ПОЕЗИЯТА Е ЕЗЕРО
Поезията е езеро
с отворени очи.
Сърцето ми пие от него
отражения,
с длани загребвам лицето си
от дълбините му.
Голямо ли е езерото,
не зная,
но когато пея,
на отсрещния бряг пламват огньове.
Не съм пророк, за да го прекося,
без да се измокря,
но докато дишам,
ще обиколя без патерица
пространството
на своя глас.
А там ще се превърна
в езеро с отворени очи…
ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ
Овца на тревата зелена лежи
с нозе обездвижени. Здраво държи
бащата въжето на шията. Страх
съзира в очите ѝ. Близо до тях,
в ливадата блеят овце, до слуха
достига шумът на река, а духа
подобно тъга мирис лек на трева
омайва. О, сладък живот е това!
Момченце, с почти вкаменено лице,
държи малка кофа с вода с две ръце –
душата отлитаща да напои.
И сякаш в несвяст, неподвижно стои.
Стопанинът бързо ръкави нави.
Тревата наоколо окървави.
Душа на овца! Но човекът е сляп.
За него е само мечта за кебап.
От овчето тяло нуждае се той.
Насъщна храна е то, даже и лой.
Момчето се взира в две мъртви очи.
В очите му болка прикрита личи.
Залязваше слънцето. То озари
очите безжизнени, после се скри
зад хълма и жал нелечима всели
в сърцето момчешко, което боли,
а с нея и спомен горчив за смъртта,
за стръкче тревица в онази уста…
Аз станах поет този ден може би –
в съдбата ми нож, с кръв покрит, се заби.
ЗА ОНЗИ, КОЙТО НА РОДИНАТА СЕ ВРИЧА
Когато враг, жесток като ламя,
нападне бащината ни земя,
поетът трябва всичко да разкаже
но забранен е и езикът даже…
Когато се е озовал в беда
народът ни, лишен от свобода,
дългът свят на поета повелява
към бунт страдалците да призовава.
Но незавидна му е участта,
че под забрана е и песента.
Заплаче ли, връхлитат го бедите.
Май забранени са дори сълзите?
Да коленичи на пръстта свещена?
Но родната земя е забранена!
Разнесе се над мен на Бог гласът:
„Върви! Ще бъде труден твоят път!
За онзи, който на Родината се врича,
забрани няма: ненавижда и обича.
ЕСЕН
Времето събира листата на купчини.
И ги изгаря с човешки огън.
Пребледнелите дървета
повдигат към небето лицата си
и следят как отлитат
ден след дим,
дим след ден.
Гледат с болка кленовете
смъртта на зелената си мечта.
И навярно ги жалят брезите
за пламтящите им сърца.
Неподвижните дървета,
онемели, ще запомнят
как листата им се скриват в дим,
излитат като пепел
и разтваряйки се, се превръщат
в край в безкрая.
Около огъня играят деца.
Чрез невинните им уста
времето се смее весело
над оголелите дървета,
над разсъблечените храсти.
Въпреки земната печал,
с каква лекота изричаме
думата „есен“.
Билал Лайпанов
превод Иванка Павлова
