В този сатиричен разказ Планимир Петров събира на едно място две митични сили – русалката и самодивата – и ги оставя да спорят не за любов или власт, а за… професионални умения. Сблъсъкът между водната и горската магия се превръща в остроумен диалог за фантазията, бюрокрацията, мъжете и вечната женска ирония. Текстът е едновременно забавен, леко хаплив и изненадващо мъдър, защото зад шегата прозира една по-дълбока истина за света и човешките слабости. Истинско удоволствие за читателя, който обича митология, хумор и интелигентна сатира.

СПОРЪТ МЕЖДУ РУСАЛКАТА И САМОДИВАТА – разказ на Планимир Петров

На самия ръб между гората и морето, там, където корените на дърветата пият солена вода, се срещнали две стари сили – русалката и самодивата. Не по любов, не по съдба, а по чиста, жилеща злоба.

Русалката изплувала първа – косите ѝ, като водорасли със самочувствие, очите ѝ – дълбоки като чужди тайни.

– Вие, горските, много се мислите за нещо – подсмихнала се тя. – Танцувате, омагьосвате… Ама я слезте при нас, да видите как се давят мъже без грам усилие.

Самодивата се облегнала на един дъб, сякаш е лична нейна собственост, и се изсмяла тихо – от онзи смях, който кара тревата да потръпва.

– Давели сте, защото не можете да задържите никого жив – отвърнала тя. – Ние поне си играем с тях. Вие направо ги губите. Никаква фантазия.

Русалката примижала.

– Фантазия ли? Вие танцувате в кръг като развалена въртележка и му викате магия. Ние сме бездънни. Вие сте просто… плитки.

Самодивата пристъпила напред. Земята под босите ѝ крака сякаш се наострила.

– Плитки? Плитки са вашите номера. Една песен, едно давене – и край! При нас мъжът първо забравя кой е, после кой е бил, и накрая защо изобщо е живял. Това е изкуство.

– Това е губене на време – срязала я русалката. – Ние работим бързо. Без излишна философия.

– Ах да – кимнала самодивата. – Водна администрация. Всичко по процедура: примамка, удавник, следващ.

Русалката се усмихнала хищно.

– А вие сте горска бюрокрация – много шум, малко резултат. Танци, песни…  Накрая мъжът пак си тръгва. Ако не умре от скука.

Самодивата свила устни.

– Нашите не си тръгват. Просто остават… по друг начин.

– И нашите – казала русалката спокойно. – Само че при нас не се преструват.

За миг настъпила тишина. Морето шумяло, гората шептяла, а двете сили се гледали като две огледала, които отказват да покажат истината.

После самодивата въздъхнала.

– Истината е, сестро, че мъжете са едни и същи. Просто всяка от нас ги разваля по свой начин.

Русалката се облегнала на една скала и се засмяла.

– Най-после нещо умно от горска глава.

– И то водна – отвърнала самодивата.

И макар спорът да не приключил, жилото му се стопило.

Защото и двете разбрали нещо неприятно: че не се състезават помежду си, а делят един и същи свят от глупост, който никога няма да свърши.

Планимир Петров