СЪДБИ – ТЕ – поетичен цикъл на Иванка Павлова

СТРОИТЕЛИ

Те идваха варосани и груби,
в цървули, вързани с канап,
с неградската си простовата хубост.
Поръчваха чорба и много хляб,
изваждаха с втвърдените си длани
от шарените кърпи лук и сол
и яките им вратове, вдълбани
от бръчките като кора на ствол,
се свеждаха и пàрата димяща
изпълваше гърдите с аромат.
Звъняха в пяна бирените чаши
и беше сладък черният комат.
Понякога на масата отсреща,
без да поглеждат никога встрани,
се хранеха безшумно и прилежно
момичета с осанка на жени:
в ботушки модни, с шапчици изящни,
като мадони с мраморни лица…
Отнасяха под миглите си прашни
обида някаква като деца
мъжете с ватенки, но ветровете
омитаха смрачените чела
и скелите високо към небето
ги вдигаха с гигантската си длан.

СТАРИЯТ КЛОШАР

Мъжът с оръфан панталон
и с яке, доста остаряло,
спи върху някакъв кашон,
завит с протрито одеяло.

А през деня с голям товар –
събрал от кофите хартия –
печели старият клошар
за хляб и за шише ракия.

Но никога не е унил.
Излъчва сякаш гордост странна.
Какъв ли някога е бил?
Защо сега такъв е станал?

Виновни има ли? Дали
е можел нещо той да стори?
Без избор ли е бил, или
се е отказал да се бори?

Не зная. Но като че ли
въпросите са ме разпнали
на кръст. Душата ме боли.
Ще преболее ли? Едва ли…

СЛЕПИЯТ

Един слепец по пътя в планината
отиваше нагоре, на гърдите си
с голямо портативно радио.
Вървеше слепият. Вървеше с него
светът от музика и гласове.
Отмерваше бастунът бавно крачки.
С опаленото си от вятъра лице
се врязваше като дърво огромно
във синьото платно на хоризонта
слепецът.
А очите се усмихваха
на нещо свое – тихо и добро…

СЕЛЯНИ

Какво ги връща пак по родните места –
на бащината кръв ли повикът пробуден,
или инстинктът древен да се трудят,
та празник оживява домът им запустял?

Въртят мъжете в двора съскащи коси
и ручейчета пот сребреят по телата.
Приижда топъл мирис на жътва от нивята
и детството се мярва като мираж красив.

С усърдие помитат пръстения под
жените, на софрата бобът задимява
и току-що откъснатият с почит плод –
една надежда златна, в дланите изгрява.

До мрак едно щурче в душите им звъни.
А тръгнат ли си, пак дълбока сянка свежда
над витата пътека, която ги отвежда,
най-хубавият дом – на детските им дни.

САКАТИЯТ

С походка странна той се движи,
размахвайки ръце, крака,
напрегнат, уморен, угрижен –
откак се помни, все така.
Да има стави разкривени,
осъден от случайността,
за изпитания роден е,
за присмех скрит и самота.
Каква ли сила е потребна
да носиш дните си-хомот,
различен, необичан, беден
и все пак надарен с живот?
Забързани край него крачат
слепците зрящи с лекота,
а за сакатия тя значи
най-хубавата му мечта.

ИЗПОВЕД НА ЕДНА ПЕНСИОНЕРКА

Край рафтовете прашни
на библиотека стара
премина моят незначителен живот.
Започна с много обич към децата
в едно училище провинциално,
а после в столичния град
с внимание към книгите и хората
се мъчех смисъл да придам
на простичката служба.
За тридесет години
веднъж отидох до чужбина.
Парите стигаха едва
за хляба, за билетите за опера,
за дребнички подаръци за близките.
Така животът ми изтече.
Сега сама съм, както винаги,
и доживявам дните си
във стаичката, заради която
пожертвах всичко. Но и днес
не мога да надмогна свойта мъка:
разяждащата мисъл, че останах
без учениците, без свой дом, без другар.

ЕДНА ЖЕНА

Пред къщата ѝ – пълен съд с вода
за котки и за кучета бездомни.
Стопанката е като тях в беда:
отдавна миналото си не помни.

Тя храни глутницата всеки ден.
Напълва, за да няма жадни твари,
старателно съда полустрошен
и с тях като с деца си разговаря.

Минавам покрай скромния ѝ дом
и виждам, че цветята си полива
старицата смирена. Мълчешком
я благославям дълго да е жива.

Отиде ли си, нашият квартал
с една добра душа ще намалее.
Ще зазвучи небесният роял
и хор от ангели ще я опее.

ЕДИН МОЙ СЪВРЕМЕННИК

Почти по Смирненски

Пренася с количка дървата
на своя съсед бизнесмен.
Броят му се вече ребрата –
прегърбен и стар, уморен.

За хляб припечелва навярно.
Дали има близки, не знам.
На времето неблагодарно
е жертва смирена. Едвам

върви след количката, пълна
догоре с дебели дърва.
Залита – отново се спъна.
Поклаща печално глава.

Какво ли си мисли? За кратко
почива – роб, впрегнат в хомот.
Той мълком проклина съдбата
и своя несретен живот.

ДРАМА

На едно леко момиче
от нашия целомъдрен град

Блъска се уплашено в гърдите
твоят плах и кокетиращ смях.
А като подгонени очите ти
спират се напрегнато и в страх
пред човека, който ти се струва,
че се взира в смътните следи
на пътеки тъмни, пропътувани
от душата. В твоите гърди –
както в мрежа рибата умира –
тъй сърцето почва да тежи.
Вярва ли, или те подозира?
Цяла се объркваш от лъжи.
Нещо те опарва. На килима
виждаш – твоето кафе дими.
Ти замръзваш като клонка зиме.
И покапват сълзите сами…
Ще се върнеш в своя дом далечен
като кораб, от скали разбит.
Нещо си отиде тази вечер:
най-доброто в тебе може би.

ДОМ ЗА САМОТНИЦИ

Дойдохме с поетичен рецитал –
актриса, авторка, арфистка,
млад фотограф и журналистка –
в един разкалян обеднял квартал.

В салона неуютен и студен,
със участта си примирени,
от патериците крепени,
насядаха стариците пред мен.

Живота си отново преживях
чрез стиховете си. И ето,
сълзи опариха лицето
да облекчат несторения грях.

И имах сила само за поклон
пред тези майки побелели
с очи, от болка онемели,
в един нестоплен от любов салон.

Иванка Павлова