С настоящата публикация отбелязваме 100-годишнината от рождението на Октавиан Палер – един от най-ярките европейски есеисти на XX век, чиито текстове съчетават философска дълбочина, морална чувствителност и изключителна литературна елегантност. Есето „Сърдечни полемики“, в превод на Огнян Стамболиев, е характерен пример за неговия стил: размисъл, който се движи между митологията и съвременността, между личната вина и човешката надежда, между съпротивата срещу злото и крехката способност да останеш човечен. Списание „Картини с думи и багри“ продължава своята линия да представя образци на световната култура, особено когато годишнини и литературни дати ни дават повод да се върнем към автори, които са оставили трайна следа в европейската и световната мисъл. Палер е един от тях – писател, който умее да превърне вътрешния диалог в етична позиция и литературна форма.
СЪРДЕЧНИ ПОЛЕМИКИ – есе на Октавиан Палер
02.07.1926 – 07.05.2007
ВЪОБРАЖАЕМ РАЗГОВОР СЪС СФИНКСА
Защо пишеш?
Питам се и аз. На света има толкова много книги, библиотеките и книжарниците са препълнени. Някои лежат в складовете с години, изядени от мишки, потънал в прах и никой не ги чете. Можете да си купите някои от на безценица. Да препълните чантата или куфара си. И накрая ще ви кажат „благодаря“. И така, ще ви попитам направо, защо трябва непременно да пишете и вие? Чудя ви се. Да изгубите толкова години от живота си, когато едно обикновено посещение в книжарница може да ви спести тези усилия? И прие това, в свят, където още е жив духът на Данте, Омир, Шекспир, Достоевски? Да, какво ново може да се каже? Троянската война е разказана. Няма нужда да започвате отначало. Историята на Хамлет е също позната известна. За братя Карамазови знаят всички. Както и историята на Фауст. Всъщност, май самият Гьоте беше казал: „Ако знаех колко страхотни книги има по света, нямаше да започна да пиша, щях да направя нещо друго“… Винаги е така. Когато сме млади, не го осъзнаваме. После един ден го разбираме, но вече е твърде късно. Не знаем как да направим нещо друго. Утешаваме се с мисълта, че все ще се намери някой, който няма да се откаже от книгите ми.
И кой ще е той?
Ами, аз, самият.
Шегувате ли се?
Не, съвсем не се шегувам. Всеки автор може да държи поне на някои от книгите си. Нали, все пак, че тях изразява и себе си…
Мислите ли, че писателят може да пише само за себе си?
Не, разбира се. Говоренето не означава нищо, без да искате да бъдете чути. Литературата всъщност е процес. Част от решението сега.
„От Съда сега?“ Какво, всъщност, означава това?
Единственият възможен процес. Защото Страшният съд, роден от надеждата за справедливост, всъщност, няма да направи за вас нищо, освен да изгубите тази надежда. Вярата, че справедливостта ще бъде въздадена след Страшния съд, с която се утешават онеправданите, е всъщност една измама.
С тази напразна надежда, мнозина се отказват от това да се борят за своята справедливост. И като оставят несправедливостта да надделее безпрепятствено, те просто се заблуждават, че някой Божи ден в света ще възцари жадуваната от тях окончателна, всеобща Справедливост.
Литературата е една от формите, в които човек инициира своя процес, своето състояние. Не мога да забравя една случка във влака. Пътувах за някъде / няма значение за къде/, когато едно време на вратата на купето се появи мъж. В черните си мръсни ръце държеше изцапано, смачкано листче хартия. Мърмореше нещо с тих, монотонен глас. Беше очевидно, че този мъж страдаше за нещо, нуждаеше се от нещо, и въпреки че не разбирах нито една негова дума, ми стана ясно, че той изброяваше своите страдания. Но никой не му обърна внимание. Да, всички се правеха, че не го забелязват. Включително и аз. Някаква млада руса жена четеше Au piano avec Maurice Ravel. Друга, застанала до мен, гледаше право напред, потънала в мислите си. Третият, обърнал гръб, гледаше през прозореца. Аз седях, забил нос в една книга. И всички с нетърпение чакахме мъжът на вратата да приключи мрънкането си и да се махне от купето. И накрая, той си тръгна, без никой от нас да разбере какво всъщност искаше да ни каже…
Е, склонен съм да не изглеждам така, както изглеждах тогава. И не вярвам в това, че понякога всички можем да бъдем еднакво виновни или пък невинни, че никой не е напълно чист и невинен, за да има правото да произнася някаква присъда. и че абсолютната истина не може да се разкрие, освен когато вече не си съдия на другите, както и на самия себе си..
А писателят може ли да бъде съдия в този процес?
Не, това би било твърде голяма гордост за него.
Тогава чиновник може ли да бъде съдия?
Караш ме да се смея. От чиновниците не се иска нито ум, нито съвест. От тях се иска просто служене и послушание. А и един чиновник никога няма да понесе някаква отговорност. Не би могъл да съди и началниците си. Докато за писателят няма извинение, ако сгреши.
А прокурорът?
Според мен, един прокурор не бива да бъде нито ментор, нито да взема някаква страна или да служи на задкулисни интереси.
А адвокатът?
Някога се възхищавах от софистите. Признавам това. Но после спрях да виждам достойнство в умението да се доказва, че бялото е бяло и че бялото може да бъде и черно. Струва ми се, че колкото и да е монотонно да повтаряме, че бялото е бяло, все пак, трябва да умеем да поемаме риска.
Значи, писателят да е само прост свидетел?
Защо само свидетел? Нима писателят, подобно на Едип, не е един от осъдените. И вместо да се извини, той да бъде разбран.
Значи, признавате, че не сте невинен?
Какво значи невинен? Да се примириш напълно с всичко, което си преживял? Е, аз не съм невинен. А и невинността е нещо пасивно. Тя казва: Не, не съм сгрешил! Само това. Но достатъчна ли е тази гордост за нас? Съмнявам се. Ние не сме родени само, за да умрем невинни. То и дърветата, в крайна сметка, са невинни. Познавам хора, които не можеха да обичат дълбоко, докато не почувстваха виновни. Невинността им придаваше вид на повърхностни хора, докато вината ги направи зрели, достатъчно мъдри, сериозни.
Всъщност изглежда, че времето на напълно невинните отдавна отмина и че всичко, което можем да си пожелаем днес, е да си изберем сами собствения си вид вина.
И каква ще е твоята вина?
Не, знам, но не си спомням да съм наранил някого, освен себе си и онези, които обичам. Но научих някои неща по- късно. Днес знам, че можем да лъжем не само когато избягваме истината, но и когато я подкрепяме с половин уста. Както ми е известно от философията, метафизичната компенсация не може да се бори срещу истинското зло.
Тогава защо се интересуваш толкова много от древните цивилизации? Има смисъл от тези знания?
Винаги съм казвал, че урокът на Партенона е може би по-актуален сега, отколкото е бил през времето на Фидий. Който смята, че уроците от миналото означават „ просто едно минало“, е свободен да умножи допълнително своето невежество.
Кажи ми за какво мечтаеш?
За един компромис.
Това ирония ли е?
Съвсем не. Доколкото мога, се опитвам да избягвам реторичния оптимизъм и отрицанието. Винаги търся път между вярата, наивността да обичаш всичко и нещастието да не обичаш нищо.
Но, все пак, не мразиш ли нещо?
Винаги съм подозирал мъчениците, които никога не са имали импулса да станат поне за миг палачи; Имам предвид палачите на техните палачи.
Но за добро или за зло, аз просто нямам призвание като мъченик.
Но призвание на самотник?
Има ли подобно призвание? Мислех, че всеки самотник мечтае да напусне пещерата си.
И все пак понякога си говорил за самотата с гордост. Защо?
Защото всяка самота има моменти на гордост. Само той има нужда от повече смелост. И се надява, че чрез гордост…
Отново се надявам. Не мислиш ли, че си го призовал достатъчно и че има думи, които могат и да изгубят своя блясък и дори смисъла си?
Да разбирам. По принцип е така. Призована, но по обиден, неподходящ начин, надеждата може да се изхаби, да превърне в обикновена, празна дума. Да не говорим, че може да се превърне наркотик, в някаква сладка и лъжовна илюзия за движение, за промяна. А всъщност, да се превърне в една неподвижност. Но какво да поставим на нейното място? Тук спирам всеки път и после отново се качвам на планината. В крайна сметка надеждата е знак, че все още не сме се отказали от нормалната си преценка, не сме се отказали от логиката, не сме спрели да мечтаем как трябва да изглежда светът, а и как трябва да изглеждаме самите, ние. Да, все още знаем какво искаме, все още различаваме злото от доброто, възвишеното от низкото и ако все още ги различаваме, ще можем да избираме. А това не означава ли надежда? Мисля, че имаме нужда от надежда не толкова, за да си поставим цел, колкото да следваме своя верен и избран от самите нас, път.
Що се отнася до мен, аз никога не съм бил достатъчно силен, за да се откажа от всякаква надежда. С помощта на надеждата правя всичко възможно да се предпазя от своите недостатъци.
Мислите ли, че можете да се предпазите от тези свои недостатъци?
Ами, опитвам се.
Всъщност тези „Сърдечни спорове“ се родиха по моя вина.
Не разбирам…
Но защо сърдечни?
Знам колко наивна, да не кажа смешна, може да бъде утопията за „сърдечност“ при определени обстоятелства. Както казах преди, веднъж, в една зимна нощ, се озовах пред планинска река. Трябваше да я прекося, но се оказа, че в този момент, на отсрещния бряг, се появи вълк! Бях ужасно уплашен, но реагирах нормално. Избягах, качих се на едно дърво. Едва когато усетих, че замръзвам, слязох долу, въоръжих се с няколко дебели клона, запалих всички хартии, които имах из джобовете си, започнах да крещя, за да ми даде това смелост да се приближа отново към брега. Най-накрая, слава на Бога, видях как вълкът бавно се отдръпна, обърна ми гръб и се мушна в храсталака. Да, тогава, въпреки страха си, не се опитах да говоря с това четириного същество, което срещнах през онази зима, край реката. Първо, защото не знаех езика на вълците. А и да го знаех, какво можех да му кажа?
Така че разбирам недоумението на тези, които са загрижени, намръщени: какво имате предвид под „сърдечен спор“? Polemos означава „война“ на гръцки, нали? И кой първи спомена „сърдечните войни“? Дори Троянската война, единствената война, водена в името на красотата, всъщност, съвсем не беше сърдечна. Вярно е, посочи той, че разузнаването е разрешило за една нощ това, което грубата и брутална сила е опитвала напразно в продължение на десет години, но това е друг въпрос.
Бих могъл дори сам да увелича списъка с тези пъзели. Какъв е смисълът да се призовава за сърдечност, когато другите средства изглеждат по-ефективни? Например мотото „Кълна се, значи съществувам !“. Както трябва да призная, формулировката на войната, както и на войната, е съвсем ясна по отношение на основната грешка на наивниците, които смятаха, че във всяка борба трябва да се спазват някои правила. Ацтеките загубиха войната срещу испанските конквистадори, между другото, именно защото се воюваха, по принцип, само в часовете, когато утринната светлина беше невидима; в останалото време те се оттегляха. За разлика от тях, испанците, които имаха много добро йезуитско образование, бяха стигнали до простата, но велика идея, че целта оправдава средствата.
Честно казано, няма да има нужда от етимологията на думата polemos. Гърците казаха същото, още по-ясно, в митовете. Богинята на мъдростта, Атина, винаги е изобразявана с копие и щит. И Херакъл, в който някои виждат само един вид Тарзан от древния свят, който се скарал с чудовищата на Гърция и се покрил със слава в дванадесетте произведения, в крайна сметка беше коронован от боговете с Хеба, богинята на вечността младостта. Което означава, че гърците са обединили борбата и младежта; че за да не остарееш трябва да се бориш. И това не е ли ценна истина? Културата се нуждае от борба за мнения, за да избегне скуката и арогантността.
Следователно нямам бягство нито в етимологията, нито в историята, нито в легендата. От всички страни идват примери, които ме притискат и ме принуждават да призная, че единствените, отговорни за това странно сродяване на думи, „сърдечни спорове“, са моите недостатъци и моите противоречия.
Въпреки факта, че научих стиха на Плавт преди доста време, Lupus est homo homini, non homo, не исках или успях да направя някакви практически изводи от него. Мислех, че Плавт щеше да го напише в момент на ярост на негодувание. И въпреки че понякога вечер, когато вървях из града, изпитвах същото чувство на страх, както през онази зимна нощ при реката с вълка. Боях се, че в тъмното можех да срещна някакви лоши хора, които най- неочаквано за мен, да ме нападнат, да ми причинят някакво зло. Да, на този свят всичко можеше да ми се случи. Например, да срещна някакви непознати, дори добре облечени, а да се окажат бандити, крадци или дори убийци! И си мислех, че ако успея да се овладея и да ги заговоря внимателно и любезно, може би ще мога да ги укротя и да избегна лошото. Защото винаги съм вярвал, че с всеки човек може да се общува нормално и да се потърси човешкото в него…
За съжаление някои от недостатъците ми се оказаха, така да се каже, истински нещастия. По този начин моята проклета склонност да избягвам разсъжденията, когато става дума за наблюдение на това, което противоречи на повторното познание за живеене, за гледане на изгрева на слънцето и ясното небе, да, тази моя склонност или по- скоро слабост, винаги ми е играла номера и изглежда ме е настанила завинаги, трайно сред непоправимите наивници. А те често плащат за своята откровеност, по- скъпо, отколкото за грешките си…
Всъщност истинското нещастие не е наивността, а във факта, тя не ми беше дадена изцяло! Липсва ми не само великодушието да обичам всичко. Липсва ми и великодушието да отминавам лошите неща. Не вярвам в нощта на човека. Усещам веднага как миризмата на пещерата ме пробожда като с нож, настръхвам, когато си спомня иронията на Волтер, който посъветва онези, които го пробождаха да не гравират името му върху своите ками. Опитах се да се убедя, че само това, на което се възхищавам, ме издига и възвисява, че не мога да се преструвам, че не виждам и не чувам лошото, злото! И за да мълча, реших, че ще ми трябва сила, която всъщност нямам, или едно безразличието, което никога няма да се изчерпи…
Другото мое нещастие е, че колкото и да се опитвам, не мога да повярвам, че целта оправдава средствата. Не мога да се отърва от предразсъдъка, че чистата цел може да бъде опетнена от нечисти средства. И вместо да науча нещо от известния девиз, който прославяше йезуитите, или поне от опита на онези, които го прилагаха, винаги се заплитах в скрупули и възражения. Как можем да забравим, помислих си аз, че може би повече от целта ни определя начинът, по който разбираме да подходим към нея? Да лъжем, за да помогнем на истината? Не, аз никога не съм успявал да се отърва от мисълта, че една възвишена цел може да бъде постигната само с високи средства и че понякога, ако не постигнем целта си, тя ни остава поне честта на средствата, с които ние сме се опитали да достигнат до нея. И това, разбира се, винаги ме е правило много нещастен…
Не се научих да ругая навреме, а и нямаше кой да ми помогне да се науча на това. Идвам от планинско село, където хората умеят да мълчат по хиляди начини и винаги говорят със страх, с усещането, че са говорили твърде много. Тези хора ругаят и псуват твърде рядко и кратко и само когато са силно ядосани. А в самотата, която съм живял дълго, у мен просто не се е появила тази нужда… И това е един скромен детайл от моята биография…
Така че се оказах хванат в капан. Не мога да бъда безразличен и ако не съм съгласен с нещо премълча. Но обикновено избягвам да споря с фанатиците. Особено със заклетите фанатици. Не ги харесвам, не ги разбирам и се страхувам от тях. В гладиаторските арени е има някаква чест. Който е бил с най-силна ръка, най-острото око и най-здравите нерви, винаги е успял да сложи крак върху врата на противника. А битките винаги били денем, при ясно слънце. Гладиаторите никога не са се биели като плъхове из тъмни ъгли, докато от фанатиците всичко може да се очаква. Фанатиците винаги следват своите догми!
Следователно, поради моите конструктивни дефекти, ми се отказват три важни неща: да не мога да споря с никого; да не мога да споря за нищо; и просто да не мога да споря. Затова и често ме обзема тъга… Като обяснявах тези мои недостатъци и ги признах сега пред вас, се сетих, че ще бъде интересно да им дам име. И така: нарекох ги „сърдечни спорове“. Така мисля, не заблуждавам никого. Нито тези, които предпочитат кавгите – предупредил съм ги да си търсят другаде обекта на тези свои желания, нито бих заблудил себе си. Моите лични решения все още ми помагат да отказвам от нежеланите спорове, без да правя ненужни компромиси.
Накратко, сърдечността не е опция, възможност за мен и аз съвсем не заслужавам да бъда обвиняван или хвален за това. Обречен съм да изпитвам чувства, да бъда отзивчив, сърдечен, когато наистина имам нужда от това. Не приемам обаче сърдечността като някаква задължителна добродетел или като срам, а просто като първороден грях. Като наказание. Ще го нося като кръст, като неизлечимо зло или проклятие, като знам, че не мога да направя друго… Моето нещастие е, че апостолите на любовта ми изглеждат глухи и слепи, а хората, които само мразят, са ужасяващи. Не мога да се доближа до първите и ме е страх от вторите. Събуждам се в тази фатална реалност и всичко, което мога да изправя срещу нея, е да я поема върху себе си с гордост.
Октавиан Палер
Превод: Огнян Стамболиев
