ЩУРЦИ С ЧЕСЪН – разказ на Валентина Григорова

На Красьо Щурчето

ПЪРВА ЧАСТ

В края на юли.

Зъбите ми останаха в баницата.

Това беше преди три дни в другоземното село – рождения ден на баба ти Калинка. Ядохме пилета с картофи под беседката, отрупана с млади гроздове и комари. По това време лятото е най-гъсто зелено. Толкова е наситено зеленото, че ако не бяха златистите върхове на царевиците в избуялите градини, можех да отлетя другаде, взирайки се в тази прекаленост.

Небето се свлякло, навъсено плаче.

И колкото и да му е начумерено сивото, тук – там се прокрадва светлина, а въздуха e един такъв вкусен и нежен… Обичам когато вали! Така чувам по-ясно и Дунава, и тополите!

Всъщност, небето си беше в лошо настроение вече цяла седмица, та на хората им беше дотегнало от толкова много вода, и с голям ужас чувахме по новините, как реките бягат от коритата си, и помитат каквото сварят по пътя.

Е, това вече ми разваля еуфорията и не искам повече да слушам никакви новини! Само дъжда искам да слушам и толкоз!

Но да се върна на беседката с рождения ден и баниците, и роднините.

*

Тръгвайки на кушия от село, не знам защо взехме и китарата ми, която е толкова раздрънкана, че жал да ти стане, но да съм изпеела нещо на дядо, да го зарадвам. Той нищо не видя, нито чу от всичките ми опити защото е глух и има двайсет слоя пердета, но и най-вече защото с татко отидоха до Зефирово да купуват зърно за животните.

 На същата тази маса в свъсения следобед ме слушаше единствено чичо ти Митко, който само ме гъбаркаше колко време ще я настройвам тази китара и какви фалшиви ми били цигарите дето  вивам. Той донесе от неговия тютюн да ми се изфука, колко по-вкусен бил от моите купешки боклуци и как фабрично ги правел неговите. Къса листата с едната ръка, с другата потропва нервно по масата – Ама айде, докога ще я настройваш тази китара, бе човек? Цял час ги ръчкаш тез ключове… свири тъй .. карай!

На мене също ми дотегна от това настройване и я обърнах откъм гърба, да я правя на барабанче и най-сетне подкарах една песен. Майка и баба нещо си приказват за кокошките и ябълките, и изобщо не чуват нескопосания концерт. Само чичо ти

Митко слуша и се смее като хлапе с единия си зъб.

– Ей, ама ти много хубаво пееш, бе! Нищо, че не разбираш от китари – радва ми се, и потропва с едни канчета по масата – Можеш ли да ми намериш палатка, да ходя по гурбет да бера кайсии с дечурлигата, да ги глася наесен ученици? Ама втора ръка палатка?.. Я, какви ти били пръстите – хили се – не си ровила в земята много ти! – и продължава да ми акомпанира по празните чаши.

Бирата свърши бързо, та той отиде да търси нова, или пък ракия от комшията, който е отворен за разлика от магазина.

Баба фучи:

– Само да си взел ракия! Да ми дигаш ти тука нервичките у въздуха, да ми дигаш!

Той се прави че не я чува, мята едно палтенце на гърба си и хуква в дъжда, който никакво намерение няма да спира.

Изръсвам от джобовете си едни три лева и си намигаме, защото и двамата знаем, че отива за ракия. Връща се подгизнал след някакво време, сипваме си по една глътка, дрънвам на фалшивата си китара циганската на Висоцки и чичо Митко грейва до небесата.

*

Баща ми си дойде от Зефирово и ни подбра да тръгваме, защото имаме и път пред нас, и животните долу на поляната чакат. Нас чакат, и колкото и да им харесва да пасат в дъжда, вероятно са мокри до кости.

Пък точно стана интересно!

– Дай тука тази китара, каза дядо на изпроводяк – На кой строй си?

– А, не знам… сега е на никакав… фалшива е като за световно!

– Ще я направя на испански, да знаеш! – каза и хлътна в младите си години, когато му викали Суинга на Тутракан.

И както му е побеляла главата, невиждащ, нечуващ, изведнъж физиономията му се промени – очите станаха онези закачливи очи, с които е рутел барикадите на всички мадами, спомни си той някаква песен и изчезна от това време, и от беседката. Само носа му остана при нас, все тъй величествено, по румънски да стърчи. Татко бърза. Чичо ти Митко вика:

– Айде, само още една песен, кой знае кога ще се видим!

Тръгнахме с гюрултиите му, като всеки път. А мене ракията ми недопита – Дрънни я за мое здраве, чичо – мисля си…

*

Тук трябва да кажа, че това ходене в другоземното село за пръв път от много години ми беше приятно. Не се надувах да се правя на хванала Господ за шлифера и някак се оставих да се радвам на всичко. Заглеждам се във дъжда… и го слушам…

Снощи му писах кръста на чичо ти Митко, защото два дни по-късно една беля станала, и той взе че умря. Ей, тъй, на! Сега е с пробита глава и му търсим един абитуриентски костюм да го обличат.

Избираме с майка между три ризи коя най-ще отива на вишневия цвят и подсмърчаме. В колата е тягостно, радиото не ни разсейва, а сякаш ни изнервя още повече. Нося му две цигари, да си има… да си пуши на оня свят! Даже ако остане време ще му свия още. Нито една сълза не потича от очите ми.

Знам защо, и в същото време не мога да си обясня.

Мълча, надувам си музиката в слушалките и я оставям да се смесва с гласовете на хората. Казаха че да си нося китарата този път, не било добра идея, защото по този край други били табиетите и само ще разгневя местните. Бе, ако щете бе! Този път беше настроена, и щях да му изпея нещо… ама като не може. Духовата музика ще му пусна! Друг път.

Мълча като борсук и блея някъде.

*

Сега ще го видя лилав и подут в красивия му костюм, заринат в познатата смрад на мъртви цветя и тамян, сред жуженето на мухите и резкия вой на някоя от оплаквачките. Страх ме е да вляза в тази кухничка. Помня я от погребението на баба Гина, когато бях съвсем невръстно дете и се ужасих от червената лампа. Нямали друга, та завинтили тази. Баба ми беше мъничка и приживе, но в тази кутия дето я бяха сложили приличаше на десетгодишна. Не помня топло ли беше, нито нощ ли, ден ли, помня тази гадна лампа, заради която и до ден днешен мразя червени крушки.

Влизам. Неговите синове сноват наоколо и ме питат дали не може да го снимам.

Казвам, че нямам фотоапарат, и може би само с джаджата ми за музика – видео да се опитам. Става ли? Забивам му една свещ в ръцете и оставям цигарите. Тръгвам, ще се задуша. Докато се обърна, една баба свива от ковчега някакви пет лева, скатава ги бързешком в престилката и продължава да вие. Изгледах я зло:

– Те, нема да му требат – вика, и продължи с виенето.

*

Не издържам! Искам да изпия една голяма ракия! Не знам защо си го причиних това! Наистина не знам. От хлапе мразя погребенията. И това грозно суетене, и миризмите, и боба със зеле и наредените около манджите бабички, които мисля си, идват само за да ядат. Пускат един добре отработен във времето рев, за да се знае че са дошли, и току раздуят някоя клюка, какъв ми ти човек бил умрелият, видиш ли, но с едното око се озъртат кога ще наредят вестниците за помена.

Мразя как изпращат хората по нашия край! Когато удари камбаната, тя винаги вие на умряло. От жалния ѝ глас настръхвам, и ми иде да ходя да я счупя тази камбана! Досега нито веднъж не я чух за нещо радостно да се обади. И все тази кал помня. И трактора с наредени от двете страни черги за ридаещите близки, а по средата – турят умрелия.

Цялата тази процесия, целия този ужас минаващ по улиците на моето детство, окончателно ме отвратиха и от погребенията, и от самата смърт. И все си мислех, че както са ги затрупали с тая пръст, нощем мъртъвците изскачат и започват да вият в прозорците с вятъра, а денем ме гледат и четат мислите ми.

Аз лично се надявам когато умра, моите хора да ме подпалят и да ме пуснат по Дунава. И да чувам Духовата музика от брега, колкото се може силно, защото съм глуха. И да пият колкото им душа иска. Да пият и да пеят! Така наистина няма да ми е тъжно. По филмите съм виждала такова „царско изпращане“ и честно казано – хем изглежда красиво, хем не толкова страшно.

А и Земята без друго е препълнена с толкова много кокали, които вероятно се запират в гърлото ѝ, сякаш рибешка кост я дави.

*

Чичо Митко го сложиха в една малка каруца. Точно стигна да го съберат.

Същата тази каруца, с която се пребил, опитвайки се да скочи върху кончето. Поп нямаше, нито камбана. Оказа се този ден много горещо и задушно, та калта беше позасъхнала. По пътя към гробищата пускаха стотинки, че да не вампиряса умрелия и се караха къде точно, на завоя ли, или по правите участъци.

Едното хлапе държи църковния байряк, другото кръста, и не знаят къде точно да ходят – при краката на баща си, или при главата. Пак ме молиха да снимам. Влача се и аз покрай тях, и цялата тази сцена ми заприличва на кадър от „Лачените обувки на незнайния войн“, когато малкия изпращаше дядо си, и с него беше само козата.

Адски горещо и задушно е по тази последна уличка. Мълча. Небето сведено, най-накрая се разплака. Сякаш вместо мен. И точно в този миг, моя рентген отчете как чичо ти Митко хич даже не е умрял, а все така стои под беседката, хили се с единия си зъб и ми вика:

– Ама много си смешна и ти сега като си без зъби!… Пей, мойто момиче, аз те слушам!

– Пея аз… пея…

*

Мене ме сложиха на масата на гробарите – едни много мили чичовци от съседните Дунавски села. Храната не беше боб и зеле, и много досадни бабички нямаше. Мама беше сготвила, и нищо от това не приличаше на умърлушено погребение. Сипаха ми една голяма ракия, и времето се обърна наопаки. Стояхме под същата онази беседка и си говорехме за духовите музики, за регатите дето скоро ще има по техния край, и ме поканиха да ида. Пусках им на слушалките разни записи, те се радват като деца и си чакат реда, защото машинката ми само една.

В цялата картинка само китарата липсваше. Хлапетата дойдоха и те на масата, та малко плахо им викам:

– Може ли една бърза скица да ви направя, така както сте седнали двамата, един до друг? – Те

– Ми добре, ма само по-бързичко, че муите* много хапят!

Смеят се. Първите им усмивки! Ушите им стърчат, косите нанякъде, слънцето се закача по муцунките им и само очите ги издават. Откъде да знам какво да им кажа. Мълча. Драскам, пия и току изтърся някоя глупост, колкото да ги разсея.

худ. Валентина Григорова

Денят е втори август, три дни след като сме пяли и пили с чичо Митко.

Неговият стол изглежда празен, но всъщност не е. Беше си седнал при нас, кръстосал крак по градски маниер и сякаш чувам:

– Ай, стига я мъчи тази китара, ми изкарай някоя от нашите!

Втора част

Гробарите си тръгнаха и на масата останахме само аз и малкият му син на чичо ти Митко – Красьо. Този, по-любопитният и по-отраканият. На който голямото време минава при тия луди баба и дядо. Този същия дребосък, дето предната нощ помагал на татко да къпят и обличат баща му, помолил даже ако може той да го обръсне.

Стъргал, що стъргал и току слагал глава на гърдите му и тихичко скимтял

– Татенце, татенце…

Докато слушал как последния въздух се разхожда из червата, малкия на няколко пъти извикал – Диша бе, диша… знам че има дупка в главата, но може да не е съвсем умрял!

Баща ми го гушнал, погалил го по рошавата глава и това били първите и последните му сълзи по въпроса с умирането на чичо Митко. Често му се сърдеше по други въпроси, но сега каза, че му е най-сърдит. Това ми разказва той, като се върна късно вечерта – Е, сега вече може да си надуеш музиките, и да пием не една, ми пет ракии!

От татковите очи могат да се излеят всичките небесни пороища наведнъж, но той не им дава. Не знам досега колко мъка е погълнал, защото една камара народ той къпа, бръсна и изпрати да си почиват в мир. На една камара народ изражда телетата и конете, а нищо чудно и човеци да е вадил на белия свят. И един въпрос остава без отговор – как издържа това негово сърце, сърцето в което той държи двата края на живота?!

*

– Ти тая ракия за нищо я нямаш! – вика ми малкия, гледа ме с тия големи очи, дето предната нощ се изваляли по трупа на баща му, гледа и се опитва да каже нещо… да завържем разговор. То нито на мен, нито на него му се говори, ама ей на, сякаш сме длъжни да си приказваме нещо.

-Много пушиш – вика – и аз паля от време на време, ама това твойто – цигара от цигара, дай една, може ли?

А мога ли? Че той е само на дванайсет. Знам, че и двамата с брат си пушат и се крият, и всъщност всички знаят. Знам и че много му се събра на хлапето. Знам също, че е бил с баща си, когато оня е скочил върху коня, спънал се, и каруцата му премазала главата. И в болницата е бил с него, и всъщност колкото и да беше луд чичо ти Митко, колкото и бели да твореше – обичаше си момчетата, и си им беше техния личен герой.

Така, както и моя татко е герой на моето детство.

Говорим си с Красьо какви щуротии са правили с баща си и той ми разправи доста истории – за костенурките, за таралежите, как можело да разбере човек мъжко ли е женско ли е, и се разбирало само вечер, но най-вече се впечатлих как си готвели.

В първия момент чувам пърженица – дребния като всички в нашия род говори много бързо, а като се развълнува съвсем нищо не му се разбира – Не бе, пържени яйца! – смее се – Ама че си глуха и ти!

Направихме си документален запис от този следобед, за да не загубя рецептата на чичо Митко за Щурци със чесън. Красьо каза, че това най-често му готвел и било много деликатесно.

Сега ще пусна записа и ще преписвам дословно:

„Значи, вземаш колкото щурци ти се ядат, пържиш ги в тиган (само да не ма чуй стринка, че ше ма убий), пържиш ги вземаш малко чесън, слагаш в киселото мляко, слагаш щурците в киселото мляко и чесъна. Объркваш ги и слагаш копър.

Най-хубаво е с копър! Може и като гарнитура с печени картофки или пържоли. И става… Бон Апетито!“

Грейна му лицето на дребния докато ми ги разправяше тия. После си говорихме за книги, как мразел да чете, пък аз шмекерувам и се чудя как да го зарибя, донесе ми малко от тютюна на баща си, да си имам, и на изпроводяк ми връчи обратно книгите които заделих за него – на мен по-щели да ми вършат работа.

Слушам записа и ми домъчня. Има още много истории, но те си остават за мен.

*

Десет дни по-късно малкия цъфна у нас. Тръгнал с колелото от тяхното село, като мислел, че са три километра, пък те трийсет. Донесе една диня и голата си глава – от онази буйна коса нямаше и помен! Само едни уши и едни очи.

худ. Валентина Григорова

Ден след ден, между нас се заформи нещо като приятелство – той се навърта около цигарите ми, аз се скатавам да не ме подпушва и ги крия от него.

Инак рисувахме, ходихме да пасем кравите, люцерни пластихме, филмчета гледахме… Като цяло добре беше.

*

Един следобед хлапетията хвърляли камъни по кобилата, тя естествено се уплашила, скъсала пайванта и хукнала по улиците. И ония пищят. Явно му е в гените на малкия да си говори с конете, та докато нахлузя някакви обуща да оправям кашата – гледам го, дребосъка му с дребосък от далечния край на улицата да завръща нашата кобила, с която изобщо не се познават. На ръст стигаше точно до гърдите на коня. И уж по нищо не се отличава от децата на неговите години, но сякаш преждевременно остаря. А може би си въобразявам. Търси ги да играят той, ама нещо не се спогодиха, и главно край мен се въртеше. Аз все го мрънкам да стои мирно за малко, да го нарисувам, той все място не може да си намери.

И постоянно любопитства с тия големи очета:

– Ама сега какво правиш?

Няколко дни преди да си тръгне, Красьо ми нарисува една чудна рисунка – триста пъти по-хубава от моите. Пазя си я, и когато отворя точно тази тетрадка… Ей…!

Красимир Григоров, 12 г.

Обещах да му пиша писма и да му пратя портрета, дето ги рисувах под беседката.

Обещах, ама… нещо ми засяда на гърлото, и два реда не мога да драсна.

18 ноември 2014

худ. Валентина Григорова

Каква е тази странна музика, малко пиле?
-За Красьо, последната песен,
момчето с прекрасните дръзки очи,
с обелени колене, кончета и мечти,
момчето без лято, без нови целувки,
щурчето, със чисто нови криле …
ЛЕТИ ВИСОКО, МИЛО ДЕТЕ!

Без дата, август, 2024

Валентина Григорова