ВЛАСТТА НА КОКАЛА Е БЕЗСМЪРТНА – разказ на Планимир Петров
Тази история, като „царска“ легенда — тема, сюжет и поука — бях я чел някъде. Как някакъв ексцентричен персийски цар, останал кожа и кости от коварна болест, пожелал на смъртния си одър да му донесат варен и препечен агнешки бут. Само да го погали и помирише. Бил си въобразил, че точно този овчи кокал е символът на неговата царска власт, та не искал да я дели с никого, дори на царската софра.
И така, прегърнал своя последен каприз, тихо и кротко предал Богу дух.
Илюстрация на Copilot по текста на разказа на “Властта на кокала” от Планимир Петров
*
А един сладкодумен другоселец и веселяк ми разказа подобна житейска история — свой спомен от началото на прехода, осъвременена и украсена, както се полага на всяко народно творчество. И той като мене беше дошъл с магарешката си каручка и два бидона джибри, ракия да вари в нашия селски казан. Когато от дума на дума започнахме да нищим най-първите промени и бума на фирмите, човекът, вече достатъчно ококорен от първака на текналата му ракиена струйка, се плесна по коляното и викна:
— Мамка им на учените професорски глави и на първите политици на Демокрацията, които измислиха колективните фирми! Помните ги, нали? Дето изпокараха бащи и синове, братя и сестри, верни приятели и стари бойни другари, та някои още се влачат по съдилищата!
— Що бе? — попита плахо един земляк от задимената стаичка. — Да не би и ти да си пострадал като президент?
— Не бях президент, а един от четиримата съдружници! — отвърна нервно човекът. — Братовчедът Кольо беше начело, него бяхме упълномощили да прави организацията и да води сметките, преди да си наемем счетоводител. А той се забрави — стана диктатор, повярва, че е слънце и месец… Мамка им на тия колективни фирми! И понеже всички бяхме набори, приятели от детството, свои хора, може да е било противоуставно, не знам, но си имахме пълно доверие. С лека ръка го прехвърлихме това доверие и на жена му, че и на нашите жени. Ле-лее… като си спомня каква циганска говорилня станаха нашите съвещания — дяволите ме хващат! Защото бяхме допуснали най-голямата грешка в живота си. Защото туй нещо — жената — дадеш ли му малко право да гласува, да взема големи решения, да разполага с големи пари, се превръща в генерал! Всяка искаше да е по-напред, да се разпорежда и налага, да бърка в банковата сметка — ужас на квадрат!
А тъкмо общата ни работа потръгна. Поръчките за PVC дограми заваляха от всички краища на страната. Разправиите с жените бяха по-малкото зло — можеше да се изтърпи. Но после дойде и по-голямата катастрофа. И ние се увлякохме по акъла им — да теглим властта и дяловете към себе си. А уж бяхме заклети приятели, разумни хора…
Въпреки разногласията и кавгите, в следващите пет–шест години фирмата все повече се оправяше, печелеше национална известност, авторитет, отличия. Главната причина беше, че Кольо се наложи не само като диктатор и чорбаджия на общия ни труд и имущество — човек, който държеше и ножа, и хляба, и кокала, и каймака — а и защото беше хитрец от висша класа. С нашето доверие той се оформи като безспорен, неуморен, инициативен и творчески ръководител. Та покрай него и жена му се пръкна като лика-прилика — президентша, която почна и на властта на мъжа си да посяга!
Но както става в живота, и песента на царете и чорбаджиите си има начало и край. А понякога секва изведнъж като песента на смачкана гайда. Разболя се Кольо внезапно от коварна болест. За един месец го смали и изсуши като чироз. А беше канара човек, вековен дъб. Редувахме се да ходим в болницата на свиждане, но лекарите само едно и също ни повтаряха:
— Дните му са преброени. Очаквайте най-лошото.
Тогава ние, тримата съдружници, се престрашихме внимателно, отдалеч да подхванем разговор за наследника му. Но Кольо неочаквано се повдигна и ни скастри с остър, мътен поглед:
— Жив съм още, както виждате! Като се върна… в кабинета ще решаваме този въпрос.
Задъха се и главата му тупна върху възглавницата. Тъкмо се готвехме да си тръгнем — мълчаливи, тревожни, загрижени за общата работа — когато в стаята се появи жена му. С бодра крачка и високомерна усмивка. Носеше на сребърен поднос, обвит във фолио, специално за болния, един варен и препечен пуешки бут и част от гръбначното месо на домашното пернато. Поръсено с червен пипер и подправки, със загоряла кожичка… абе, знаете как изглежда екологичното домашно.
Илюстрация на Copilot по текста на разказа на “Властта на кокала” от Планимир Петров
В тази историческа минута, докато жената разкъсваше пуешкия гръбнак — вероятно за да почерпи и нас — тежко болният изведнъж ококори очи, повдигна се рязко и с разтреперана ръка грабна бута, сякаш искаше да ни изпревари. И го заръфа от всички страни с вълчи апетит! Смаяхме се от гледката. А дежурната сестра тревожно ни пошепна:
— Вземете му тоя кокал! Цяла седмица само с каши и супи го поддържаме… Ще се задави!
Аз пръв посегнах, но той ме плесна с бута по ръката. А на жена си, която след мене се опита да му го отнеме, заваляно и с треперещ глас каза:
— Не, жено! И на тебе няма да го дам! Това е… моето право… моята власт! Ще си го доям и на оня свят, ако се наложи!
Ако щете вярвайте — така си отиде от тоя в Оня свят и от президентството нашия Кольо: с недоядения кокал между посинелите си устни. Какво беше това чудо — поличба ли, божие предупреждение и наказание ли — точно в този миг да го порази мозъчният удар… не знам, вие кажете!
Пък аз, с простия си селски акъл, макар да съм пийнал, но не съм пиян, продължавам да се мъча мисловно: Защо, бе, защо някои хора — царе, президенти, премиери, гении, владици и прочие — се прощават с най-близките си, с приятели, колеги и с живота с недоядения и неоглозган докрай кокал? Защо?.
Планимир Петров
