СПАСЕНИЕТО – 2 – разказ на Валентин Баров

В конюшнята ни помагаше Зарко. Разказахме му какво е станало.  

– Един Господ ви е опазил. Елате! Ще вечеряме. Знаете, че баба Събка няма да ви пусне, докато не ви нахрани.  

Познавах бабката. Все трябваше да храни някого. Когато нямаше кого, хранеше кучето ми, йорки, което винаги е с мен. И му даваше направо в устата. Като на дете. Само дето не му го сдъвкваше.  

Преди много години, когато дошли да я искат за невеста, тя не познавала жениха. Мащехата ѝ рекла: „Отивай, щом те искат“. И тя отишла. Ей така, без да познава никого. Но останала вдовица и цял живот се бъхтила сама от сутрин  до вечер. В къщата си не признаваше друго мнение освен  своето.  

Беше наредила софра баба Събка.

А нейните софри винаги завършваха с баклава с локум и кафе.  

Момичето беше взело душ и се беше преоблякло. Боже, та тя беше красавица! Аз криво-ляво бях успял да бинтовам крака си с ластичен бинт и си смърдях още на Нерон.  

Ей така, колкото да тръгне разговор, я заразпитвах откъде е и с какво точно се занимава. Психотерапевт била, разказа ми тя. Работела с деца аутисти във фермата. Бяха спечелили някакъв проект с еврофинансиране за работа на децата с коне и кучета. В момента програмата вървяла с конете. Оставяли децата да общуват свободно с тях.

Обучените коне са  много внимателни с децата. Виждал съм да ги целуват с устни. А на дечицата позволяваха да ги прегръщат през шията, като за това специално свеждаха глави. Децата бяха много  щастливи. То и аз пусках по някоя сълза, като ги гледах.

Оставих я да говори. Наблюдавах я. Отначало говореше спокойно, но след това се разпалваше. Руменината покриваше лицето ѝ, а очите ѝ горяха. Устните ѝ се раз-гъваха в красива  усмивка, когато говореше за успеха, или леко нацупваха, когато е имало неудача. Личеше, че обича работата си. Попитах я защо е избрала Родопите.  

– Защото е чисто! Защото тук ги има баба Събка, Зарко… Небето е толкова синьо, а вечер звездите са безброй.  Ти виждал ли си месечината пълна?! – запита. – Градът ми стана тесен. Не съм постоянно тук. Идвам за седмица с три дечица засега. Радвам се, когато успявам да ги видя щаст-ливи. Това спасява и мене, и тях.  

*

Спасява…

Виж ти и дума! Спасява. Като Ангел Спасител. Та тя и мен днес спаси. Благодарих ѝ. Толкова крехка, а тръгнала да спасява. Погледнах и дребничката баба Събка, отгледала сама седем деца в Родопите. А тя – колко ли души е спасила за своите 80 години?  

Излязох да изпуша цигара. Погледнах Млечния път над мен в чистото родопско небе. Сетих се за сутрешната си молитва, докато пиех кафе на чардака си при изгрева: „…Отче наш, ти който си на небесата. Да се свети твоето име, да дойде твоето царство, да бъде твоята воля, както на небето, тъй и на земята…“

Значи, това е волята Му. Всеки ден да спасява. Да  праща ангели хранители, които да ни пазят, да спасяват животите ни. Да ни правят кротки и добри, търпеливи и милосърдни към тези, които не са като нас. Да се отнасяме с  всеки така, както бихме искали да се отнасят с нас, и да намерим помирение и покой в душите си, защото царството е  Негово и волята Му е такава.  

– Докторе, знам те веке, казвай Амин и влизай, че баклавата те чака, а ти уж за една, пък трета цигара пушиш –  сепна ме баба Събка. – И момичето самò остави вътре, па я я виж каква е хубавица, като ангелче. И днес, разбрах, тя те е отървала. Господ ти я е пратил, да знаеш. Той цигари пуши тука. Да ти… – сгълча ме кротко бабката.  

Погледнах месечината. Кротко заседнала на небесния  свод, редеше звездите около себе си, така както тук Бог редеше човешките ни съдби. 

Валентин Баров

Из „Срещи“, автор Валентин Баров, изд. Gaiana, Русе, 2022