Поетичният цикъл „Триолети“ на Александър Алекс. Дъбнишки е изграден върху една от най-старите и най-елегантни френски строфични форми – триолетът (*), в който повторението е не просто техника, а дихание. В тези кратки, кръгови стихове думите се връщат към себе си, както паметта се връща към дом, детство, светлина, тишина. Дъбнишки използва формата, за да създаде серия от миниатюри – тихи, домашни, почти молитвени картини, в които нощта, градината, животните, старите вещи и семейните жестове се превръщат в малки светове. Цикълът „Тихо, тихо“ е едновременно носталгичен и топъл, изграден от повторения, които не затварят, а отварят пространство за нежност.

ТИХО, ТИХО – триолетни форми на Александър Алекс. Дъбнишки

Сонм триолети витаят в нощта,
да ги каже търсят уста.
С дума вълшебна зовеш ги: Ела!
Сонм триолети витаят в нощта.
Тихо, тихо – мед от буквите капе,
да не събудим деня.
Сонм триолети витаят в нощта,
да ги каже търсят уста.

Тихо живее във мен
татко с духа на дома.
Този малък Едем
тихо живее във мен.
Росата в градината утрин,
вечер – щурците, дъх на земя.
Тихо живее във мен
татко с духа на дома.

Капки дъжд проблясват в нощта,
тихи думи събират ръка и ръка.
Пред нас е локва с Луна.
Капки дъжд проблясват в нощта.
Толкова близо до Луната сме тук –
като в дом в нея заспива звук подир звук.
Капки дъжд проблясват в нощта,
тихи думи събират ръка и ръка.

Тихо заспива книгата с теб,
чело целуват листа.
Два свята събират слова.
Тихо заспива книгата с теб,
а словата тръгват ръка за ръка –
утро ще срещнеш със стих на уста.
Тихо заспива книгата с теб,
чело целуват листа.

Тихо гълъби гукат,
нежно будят сутрин света.
Поселват се песни в съня, докато
тихо гълъби гукат.
Правят ме песните малък,
връщат ми двора, дома.
Тихо гълъби гукат,
нежно будят сутрин света.

Тихо котката мърка,
сгушена в мойте крака.
Люлее ме топло сънят, в който
тихо котката мърка.
Нямаше думи „домашен любимец“,
просто обичах света, в който
тихо котката мърка,
сгушена в мойте крака.

Тихо огнището гасне,
пепел покрива жарта.
Сънен дядо клюмва с глава.
Тихо огнището гасне.
И на дядо луличката гасне,
Прозява се внуче до него с уста.
Тихо огнището гасне
пепел покрива жарта.

Тихо гасне свещта,
лениво пламък трепти,
сенки прибира – стена след стена.
Тихо гасне свещта,
Капки по нея се гонят,
застиват в пътека – една след една.
Тихо гасне свещта,
пламък лениво трепти.

Тихо се спуска нощта.
Дядо пещта пали,
очите сълзят от дима.
Тихо се спуска нощта.
Огнена паст тикви поглъща,
ще е утре сладост в уста.
Тихо се спуска нощта.
Дядо пали пещта.

Тихо жаби подскачат,
с „Квак-квак“ посрещат нощта.
По лунна пътека
жаби тихо подскачат.
Горе в небесната ложа
в просъница гледат звездите как
жаби тихо подскачат,
с „Квак-квак“ посрещат нощта.

Тихо гасне денят,
морни крави бавно влачат крака.
С куче далечно
тихо гасне денят.
Отшумяват нейде
на влак колела.
Тихо гасне денят,
морни крави бавно влачат крака.

Щурците във двора –
люлее любов вечерта.
Тъй сладък сънят е с
щурците във двора.
С тръпка сладка, неясна
изпълват гърдите
щурците във двора –
люлее любов вечерта.

Тихо заспива във двора
градината на моя баща.
Сянка, отдавна изтляла и тя
тихо заспива във двора.
Дъх сладък на плод
носи със себе си ДА всяко дърво.
Тихо заспива във двора
градината на моя баща.

Малките лястовички
в гнездото под старата стряха.
Дом щастлив с много деца –
малките лястовички.
Взе ги татко със себе си
когато си тръгна –
малките лястовички
в гнездото под старата стряха.

Тихото зимно поле
с лунна пътека през него.
Сенки на врани само спохождат
тихото зимно поле,
с крила полет рисуват.
Рисунки в себе си скрива
тихото зимно поле
с лунна пътека през него.

Мое малко, старо училище,
старея вече заедно с теб.
Черква до тебе звъни с благослов,
мое малко, старо училище.
Станах по-стар и от моите учители,
и истини много остаряха със тях.
Мое малко, старо училище,
старея вече заедно с теб.

Приятелките на мама
са заедно пак.
Нейде незнайно събира старият дом
приятелките на мама.
И отново, със чай
и дъх на малинов сироп
приятелките на мама
са заедно пак.

Реките в моя живот –
трудно откъсвах поглед от тях
и от неспирния лик на нещо еднакво
в реките от моя живот.
Палитра бе тяхното дъно от букви-картини,
а взорът ми – четка.
Реките в моя живот –
трудно откъсвах поглед от тях.

Старата круша на двора,
скътала глъч на деца – вече отминали старци
и песни на птичи ята.
Старата круша на двора.
Плодове странни, далечни видяха
моите уста, но няма я, няма я вече
старата круша на двора,
скътала глъч на деца – вече отминали старци.

Тракаха с клюнове щъркели
край дома в тихите утрини –
не само гнездото събуждаха.
Тракаха с клюнове щъркели.
Сякаш някакъв свят
за малко двери отваряше.
Тракаха с клюнове щъркели
край дома в тихите утрини.

На прилепи нощните полети –
мисли на тъмнината в ума.
Къде почват, къде свършват
на прилепи нощните полети?
Хищни полети на гладни уста,
гладни мисли на хищна душа.
На прилепи нощните полети –
мисли на тъмнината в ума.

Подивелите черни облаци
крият небето от нас.
И със земята сториха същото
подивелите черни облаци.
Куче проскубано
трака със зъби, плаче на глас.
Подивелите черни облаци
крият небето от нас.

След снега
синкавобял изгрява светът,
да го пипна само с поглед дори се боя
след снега.
Детски смях само
живее вплетен във него.
След снега
синкавобял изгрява светът.

Танцува стаята около теб
немислим понякога балет.
С покани – странни реверанси
танцува стаята около теб.
И виждаш я – като девица бяга,
а след това – скланя на гърдите ти глава.
Танцува стаята около теб
немислим понякога балет.

Стари мои страници
с дъх на допир пожълтял.
Помните ли ме и вие,
стари мои страници?
Докоснати, докосвахте и вие
с усещане – понякога за цял живот.
Стари мои страници
с дъх на допир пожълтял.

По пълнолуние бледа е нощта
с лик на месечина.
Ни ясни взори, ни сънена глава.
По пълнолуние бледа е нощта.
Объркани тогава са душите –
ни злост потайна, ни наяве добрина.
По пълнолуние бледа е нощта
с лик на месечина.

Уморени ведно със деня
стиховете ми викат съня.
Рими и ритъм заспиват
уморени ведно със деня.
Като тиха мелодия само остава
нещо будно във мен, докато
уморени ведно със деня
стиховете ми викат съня.

Ваза с цветя.
До нея, отронени, вехнат листа
и не ухае тъй сладко
във ваза цвета.
Имаше някога глъч на деца,
венци красяха коси.
Ваза с цветя.
До нея, отронени, вехнат листа.

Проблейват вечер овцете
след паша с дъх на треви.
Топло мляко – и лете и зиме.
Проблейват вечер овцете.
Как искаш агне да си,
сгушен до топлото виме.
Проблейват вечер овцете
след паша с дъх на треви.

Александър Алекс. Дъбнишки

(*) Триолет (triolet) е класическа френска строфична форма от осем стиха, в която два стиха се повтарят по строго определен ред и има строги правила за римуване. Повторението създава кръговост, музикалност и усещане за затворена миниатюра; стихотворение, което се връща към себе си като рефрен. Формата е популярна в европейската поезия от Средновековието насам и се използва за кратки, концентрирани лирически картини.