ПРЕВОДАЧЪТ ПРЕДСТАВЯ: ПОЕЗИЯ ОТ ЛЮКСЕМБУРГ
ТРИМА ПОЕТИ ОТ ЛЮКСЕМБУРГ – в превод на Огнян Стамболиев
МИМО МОРИНА /1933 – 2005/
Критиката отдавна счита Мимо Морина за най-големия съвременен поет на Люксембург – херцогството, голямо колкото стотинка върху картата на Европа. Години наред той издаваше на френски изискано естетско литературно списание, но създаваше своите стихове на любимия си малко грубоват сицилиански. В пантеистичната и метафизична лирика на Морина можем да съзрем движение и виталност, които го приближават до Йожен Гийвик и Ален Боске.
ВЕЧЕР
Сърцето ми
е натежало
от лъчите
на залязващото
слънце.
На запад
морето
вече сграбчи
в примката си
последните отблясъци…
Страх ме е –
да не изгубя
пътя
до моя остров.
ЕЛЕГИЯ
На Йожен Гийвик
на измамния остров
планината
вече затисна
къщите
а безмилостната светлина
прониза
руините
море – слънце – земя
спомени
от моето детство
мирис
на домашен хляб
сол – пипер – зехтин
призрачно е небето
ето:
застина
над изсъхналите цветчета
на дивия копър
освободен
най-сетне
въздъхвам дълбоко
като езически бог
ЗМЕЯ ТЪРСЯ
Да можех да открия
нишката,
дето води до раковината,
с която небето
примамва вечерта.
Да можех да намеря
вълната,
пробудила
древните спомени.
Само те:
спомените,
раковината,
нишката –
ще могат да извикат
змея,
приказния змей
от детството
изгубено.
АНИЗ КОЛЦ /1928/
Аниз Колц / Ан Луиз Бланпен/ родена в Люксембург като родният й език е немският, на който пише години наред, но от известно време твори на френски. През 1968 след чешките събития тя среща
в гората двама бегълци, млади чешки музиканти. Те били на границата на гладната смърт. Аниз ги прибрала в дома си, намерила им работа и днес те правят голяма международна кариера. Поетесата е лауреат на редица национални и международни награди, превеждана на много езици, вицепрезидент на Европейската академия за поезия.
ХХХ
Сядам да пиша,
но нещо не върви.
Дяволът ме изпрати
в това време
и на това място –
да пиша
на този нов за мен език.
Да се блъскам
в тази хартиена клетка.
ХХХ
Като есенни листа
капят годините ми
по тази земя.
А някой
ми предсказваше
дълъг живот,
светло бъдеще…
ХХХ
Ще изляза за малко
на улицата –
ще поразходя
тялото си
като старо куче,
тръгнало за кокал.
ХХХ
Поднасям ти
лист със стихове
вместо чаша вода.
Знам –
няма да утоля
жаждата ти.
Те са езерото,
в което ще потънеш.
ХХХ
Заприличах на майка си.
Но и тя е вече друга –
в моята памет
Мама е моето минало,
но и моето бъдеще,
песента на моите надежди,
в които вече няма надежда.
ХХХ
Ти потъна
в глъбините
на моята памет
и аз вече не те виждам.
Тялото ти се вкамени,
застина
като солен стълб,
изграден от моите сълзи.
ХХХ
В града заваля.
Чадърите
го превърнаха в поле
от черни слънчогледи.
Аз се загръщам
с водните струи,
спуснали се право
към земята.
ЖАН ПОРТАНТ /1950/
Жан Портант /истинската му фамилия е Портанте и е от италиански произход/ започва да пише поезия късно, 33-годишен /на френски/, но веднага е забелязан от критиката и читателите в Люксембург, Белгия и Франция. Може да се каже, че е „тотален” писател – създава поезия, проза, драматургия, есеистика, критика, съчинява оперни либрета. Превеждан е на много езици, организира литературни срещи, биеналета, конкурси.
ВАНА
Когато е студено
вземам гореща вана
и ето как се явяват
недоразуменията
вече бъркам реките
с ваните
ваната ме кани
на дълго пътешествие
където ти отваряш
ту единия ту другия кран
и всеки път избираш
маршрута
във ваните
се раждат и трагедии
всяка от тях
е като река
някой ден пресъхва
и умира
а пътуването ми позволява
да добавя и малко вода
в тази смърт
ПОСЛАНИЕ
заради мен
ли тези дървета
смениха одеждите си
към мен ли отправиха
своето послание
сякаш умират
и за сетен път издигат
като бели знамена
своите клони
в този болничен двор
аз също
се опитвам да скрия
под снега
на тази последна зима
своята бледност
виждам
как изчезват
от мене всички след
в това небе
студено като завещание
СЪЖАЛЕНИЕ
дървото се огъва
под тежестта на листата
под сянката му идват да си отдъхнат
градинарят който го е наблюдавал как расте
дърварят който не се е решавал да го отсече
пристигат и жената на градинаря
и жената на дърваря
и техните деца
с любимите си играчки
и всички разстилат покривка за пикник
под сянката му
а тя се разпълзява на всички страни
и хората си шепнат на ухо
за какво съжаляват
най- много на този свят
РАЖДАНЕ И СМЪРТ НА ТРАГЕДИЯТА
всичко започва
с мъничко петънце на небето
а ето и друго петънце
някакъв самолет се е издигнал
нагоре
всичко се случва през нощта
тя като черен прах
се сипе над нашия дом
а ние
очакваме светлината
на новия ден
НОЩНА РАЗХОДКА
нощем
когато очите и тялото ми
заспиват
дървото
под прозореца
тръгва на разходка
дългите му клони
похлопват по покриви
врати прозорци
и уплашени
хората мислят
че това е Смъртта
на сутринта дървото
ме гледа лукаво
като хищник преял
с чужди сънища и мечти
започнах всяка нощ да бягам
от Смъртта
дето броди под прозорците
а дървото ме притиска
все повече към живота
сякаш в стената
забиват гвоздеи,
забиват гвоздеи…
Преведе от италиански и френски език и представи: Огнян Стамболиев
